You are here
Home > Дом и семейство > Мама и бебе > Да ви е ясно: Моето дете не е аутист!

Да ви е ясно: Моето дете не е аутист!

До третата година не казва нито дума, а след това ще направи „фонтан” от изречения. Така ще бъде с нея, ще видите!
Никъде не я водиш, не я смесвате с деца, не отивате в детската градина, затова е така. Да играе по-често с деца и ще бъде като тях!

Един съсед показва на детето как с устните си оформя една дума. Не знаех, че не знам как да говоря, докато не ми показа къде греша.
Повръща, всекидневно. Трябва да внимавам непрекъснато. Не трябва да има троха, има зъби, но не знае как да дъвче. Възможно ли е дете да не знае как да дъвче храна? Онези парчета, които не мога да хубаво да пасирам, повръща. Повръща и от черен пипер, домат, праскова, диня …
Само ние двамата. Прекрасна е тази пролет. Един идиличен пролетен следобед, децата са навън се, но ги оставяте със страх, че те могат да изчезнат от погледа ви, така че да не знаете къде са и къде отиват.

Как е станал толкова труден живота ми?

Друг съсед ми казва, че децата ядат само когато са гладни.
Обобщени съвети. Трябва да има предмет на университет, наречен – Мъдрост от квартала.
Тогава всички биха знаели всичко, тогава може да няма аутизъм сред децата.
Как се живее с дете аутист
Не съм ядосана, не! Казват ми истината. Не разбирам как другите имат две, три, четири деца, а аз едно и ми идва до гуша!
Няма смисъл да го водите на преглед. Трябва да има проблем в мен. Трябва да се опитам да го оправя. Но какво ще стане, ако объркам работата завинаги и не може да се оправи?!

Тя спи. Ровя интернет, вадя фрагменти от професионална литература, които може да са ми от полза. Може би бих могъл да уча с нея?

Така ще правя. Има една страница в мрежата с някои карти с миниатюри. Те учат деца аутисти с тях. Да сме наясно, детето ми не е аутист.

Опитвам се. Не става. Тя не гледа нито мен, нито картите. Плаче и тича, крещи до такава степен, че тъпанчето ще ми се спука.

Не мога да го понеса. Ще избягам, но къде, нито пък наистина искам.
Тя изглежда като че ли не, сякаш не чува. Когато говоря, сякаш говоря за себе си. Ръцете ми треперят, очите ми са пълни със сълзи.
Ако ламинирам картите, може би те ще спре да ги дъвче?

Само да гледа телевизия. Това са единствените мигове, когато те спокойна. В противен случай, винаги виси, катери се, наранява се, защото не е внимателна. Слага всичко в устата, няма страх от нищо.
Работим три седмици, няколко минути на ден.

Не седи на стол. Ядосва се, чупи играчките, хвърля ги.
Понякога мисля, че няма по-лоша майка от мен. Теоретично това не е възможно. Най-малко едно да ми идва отръки. Нищо. Нищичко.

След три седмици започна да седи. Дори четири пълни минути. Изведнъж започна да назовава неща на миниатюрите. Показва ляво и го нарича „дясно”.

Приема го за необходим ритуал.

Чувствам, че мозъкът ми кипи от щастие. Нямах време да преброя колко пъти повтарях това, което казах.

Вторият ден, в който се брои. Назова няколко карти. Възможно ли е?
Научих за нещо, наречено флирт. Научаваме емоциите. Понякога викам толкова силно, когато играя, понякога от мъка, понякога от щастие, понякога просто привличам вниманието с някакъв невероятен звук.

Съсед разказва на други двама, че се държа така, сякаш съм луда, особено когато съм у дома и когато моят артикулиран глас се чува.

Виждам, започна да ме забелязва. Всичко това се случва в рамките на пет минути, а останалите 55 часа е агресивна. Гневи се лесно. Бие. Щипе. Драска. Мисли. Аз не съм изключена от атака. Нито тя самата.
Измивам раните си и плача като малко дете. Всичко това се случва над всички граници на разума. Лудост. Е, ще си спомня, че няма нищо, на което една майка да не може да устои.

Нямам друг избор. Ние сме сами у дома. Аз и тя. Няма баби, няма дядо. Съпругът ми работи цял ден, за да можем да оцелеем.

Съпругът ми ме пита защо не съм в настроение. Не знам откъде да започна, а не ми се почва никак.

Трябва да прочета колкото е възможно повече за аутизма. Трябва да го направя. Радвам се, че успяхме да регулираме съня. Той ми казва, че се държа като командир, а детето -войник. Той се смее, шегува се. На мен отдавна нищо не ми е смешно.

Казах на Бог, че вече не го обичам. Че Господ ви дава толкова голяма тежест, колкото можете да понесете, извинете, но за мен това е глупост.

Понякога казвам, не, не е аутизъм. Само недоразвита комуникация. Тогава дойдат стереотипите. Те идват, кучки подмолни!

Мисля, че имам враг, срещу когото нямам оръжие. Всичко ми отне, аз живея, дишам, функционирам с този проклет аутизъм.

Най-силната емоция е вината. Тя ме изяжда отвътре.
Не мога да си помогна. Но трябва да помогна на детето ми.

И първата стъпка към това е да призная себе си – че детето ми има симптоми на аутизъм.

Аутизъм – да го кажа на глас.
Да отида на лекар, разбира се.
И по някакъв начин да оцеля.

Преведено от mama365.mk

loading...

Вашият коментар

Top
error: Content is protected !!