You are here
Home > Дом и семейство > Мама и бебе > Изповед на една майка: Моето обичано, диво дете…

Изповед на една майка: Моето обичано, диво дете…

Да бъдеш майка е призвание, но понякога изглежда невъзможно да се справим с това изпитание

Тази изповед на една изстрадала майка, ще ви разплаче и разсмее едновременно. И ще ви покаже, че дори и най-трудните деца са благословия, а не проклятието на живота ви.

Мразех, когато родителите ни поглеждаха с този заплашителен поглед, който означаваше само едно: Слушай ме или ще играе колана!

Веднага ни изпращаха в стаите, а ние безшумно се оттегляхме като мравки. Някога исках да надигна глас и да се разбунтувам, но ме беше страх от наказанието, което може да последва.

Знам само, че си мислех, никога няма да кажа, че „шамарите възпитават“, когато дойде ред да възпитавам моето дете.

Няма да има викане, няма да има заплахи, остри погледи и гневно изпращане в стаята. С моето дете ще бъде различно.

И 20 години по-късно ми идва да си разбия главата в стената. С моето дете, сякаш съм наказана с лоша карма.

По-лошо е.

Чувствам, че детето ми ме държи като пленник. Звучи смешно, но то дърпа всички конци и ме измъчва, като някой малък член на Гестапо.

Колко е трудно да бъдеш родител ?
Колко е трудно да бъдеш родител ?

Опитвам се да не го наказвам, да решаваме всички проблеми с мирен разговор, но в някои дни тя ме побърква толкова много, че мога да се разплача.

Възрастна жена и майка да плаче в ъгъл, докато детето й се върти в кръг и за 10-ти път пее същата песен от „Frozen“ с неконтролируемо грачене.

Тогава просто искам да я напердаша. Да я дръпна за косата, да я шляпна по бузата, за да се успокои малко, за да млъкне. И веднага се упреквам, срамувам се, защото заприличвам на родителите ми.

Затварям очи и броя до 5, за да ми мине. Отварят очи и ме посреща хаос, искала да достигне купата с бонбони и разхвърляла половината кухня.

Нищо, всичко е наред. Вече трети ден носи една и съща рокля и упорито отказва да облече нещо друго.

Истерично хвърля кубчетата, когато не може да ги подреди така, както трябва. А аз си мисля, как в Америка вече щеше да е на успокоителна терапия.

Иска да рисува, само че листовете са прекалено малки като художествено платно за моето талантливо дете. Интересни й са стените и мебелите.

Непрекъснат се сърди, когато й давам да яде, искала да се храни сама. Оставям я сама, само за да видя как всичко около нея е хаос. Утешавам се с думите: Добре, така се учат децата. Нека всичко е хаос, щом е щастлива. Рокличката й е изцапана цялата, казвам й, че е мръсна и трябва да се преоблече. Започва да пищи и да плаче едновременно.

Не спира да реже всичко с ножицата, докато аз мия и чистя. Чувствам се безпомощна, тъжна, съсипана — истински провал като майка.

Наистина ли не мога да го овладея собственото си дете без бой? Ще стигна ли до изводите на родителите ми, че боят е най-добрия метод за възпитание?

Докато седя сред хаоса от играчки, които подреждам поне по 3 пъти на ден, тя ги пръска пак, за по-малко от 3 секунди, а аз се чудя докога ще продължи това.

Тя ми маха весело, защото сама си е измила ръцете? Роклята й е цялата във вода, тя е в сапун от главата до петите, а чешмата продължава да тече, въпреки че е излязла от банята.

Започва да плаче, защото любимият й анимационен филм вече свършва по телевизията. Затварям очи и броя до 5…

Звучи ви познато, нали?

loading...

Вашият коментар

Top
error: Content is protected !!