You are here
Home > Cherchez la femme > Икони и легенди > Коко и Габриел – двете лица на Шанел (Богинята на модата даде свобода на жените в цял свят, но не и себе си)

Коко и Габриел – двете лица на Шанел (Богинята на модата даде свобода на жените в цял свят, но не и себе си)

Коко Шанел се превърна в пионер в модата, но дълбоко в себе си остана бедното момиче от приюта

Коко Шанел – моден пионер, дизайнер, творец или с други думи – жената, която върна на дамите правото да се чувстват свободни и красиви. „Съвършенството е в простотата“, казва Шанел. Нейният изискан стил се превръща в запазена марка за многомилионната й империя, която и до днес е сред най-елитните в света. 132 години след раждането на своята дизайнерка.

Габриел „Коко“ Шанел обаче не е просто гениален моден дизайнер. Тя е личност, която променя световната история, превръща се в жива част от нея и до края на живота си остава възвеличавана, но неразбрана. Бедното момиченце от приюта в Обазин, Малмор-сюр-Корез така и не успява да се освободи от спомените за миналото, дори и когато става част от елита и е призната за най-голямата звезда в света на модата.

Коко Шанел - французойката, която промени модата завинаги сн. Уикипедия
Коко Шанел – французойката, която промени модата завинаги сн. Уикипедия

Габриел преди Коко

Габриел Боньор Шанел се ражда през 1883 година в малкото градче Сомюр, в долината на Лоара. Тя е първото от пет деца на амбулантния търговец на дрехи – Албер и домакинята Жан. По ирония на съдбата, първите си дни Габриел прекарва с объркана фамилия – „Шаснел“. Нито майка й, нито баща й присъстват на регистрацията й. Албер отсъства от града, а майка й е толкова изтощена, че не е в състояние да се вдигне от леглото.

Родителите й се женят година по-късно, а след това се раждат и останалите братя и сестри на Коко- Жули-Берт, която се самоубива, оставяйки едно дете, Алфонс, Антоанет, Люсиен и Аугустин. Семейството живее изключително тежък живот, в малък апартамент в Сомюр, а Албер постоянно пътува. Той често обвинява децата и съпругата си, че са му попречили да има живота и успехът, които предвиждал за себе си. Това не пречи на Коко да обожава баща си. И дори си измисля след години история за пътешественика заминал за Америка, но изпращащ скъпи подаръци на семейството си от там.

Когато е на 12 години майка й умира от туберкулоза, а баща й изоставя семейството си. Заедно с двете си сестри Жули и Антоанет /Аугустин умира малко след раждането си през 1891 година/ тя е изпратена в абатството Обазин. Братята й са пратени да работят като ратаи в местни ферми.

Обазин и раждането на една легенда

Годините на Габриел в манастира са едни от най-добрите в живота й. Въпреки самотата и строгия монашески ред, тя се научава да шие. Именно простата и свободата в дрехите на монахините я вдъхновяват за нейните модели. Пак от манастирския живот тя е вдъхновена и по отношение на цветовете – използва черно и бяло като дрехите на сестрите, както и бежово, заимствано от стените на манастира. Когато е на 18 години Шанел напуска Обазин – за нея вече няма място там. Тя заминава при леля си в Мулен, където се опитва да подобри шивашките си умения. По-късно се опитва да постъпи в института за шивачки „Нотр Дам“ но няма пари за таксите. В крайна сметка я допускат, но за да плаща обучението си, Коко започва да пее. Тя често изпълнява различни песни в кафе „Гранд“. Това е популярно място за местния елит и много посещавано. Именно там Коко се сдобива с прякора си заради песента „Qui qu’a vu Coco dans l’Trocadéro“, а освен това среща и първата си голяма любов – Етиен Балсан.

Етиен е бивш кавалерийски офицер, наследник на голямо текстилно предприятие и уморен от настоящата си любовница плейбой. Крехката Коко привлича вниманието му, още повече, че тя е категорична, че не иска да води живот на домакиня, нито да плете чорапи у дома. Шанел мечтае за голямата сцена и прожекторите, въпреки че бързо осъзнава, че няма талант за певица.

Идилията помежду им трае цели две години. В семейния замък край Компиен Коко се радва на всякакъв комфорт и привилегии – дрехи, забавления, срещи с членове на висшето общество. Точно там тя започва да развива и своя естетически вкус. Отегчена от постоянните партита, в свободното си време, Шанел е заета с правенето на шапки. Хобито й бързо привлича вниманието на нейните приятели от висшето общество и тя решава да разшири асортимента си. Експериментира и с дрехи, но всичко това се превръща само във временно забавление. Докато един ден, 25-годишното момиче не осъзнава, че не иска да живее този живот и е отегчена от него.

Коко

Две години след като се запознава с Етиен Балсан, Коко е изтощена и осъзнава, че не е влюбена в него. Тя е отчаяна, нещастна и не знае какво да прави с живота си. Съдбата обаче й поднася нова изненада. Покрай честите си пътувания и партита, Балсан се среща с много хора. И я запознава с най-близкия си приятел – Артър „Бой“ Капел. По това време Коко вече живее в Париж, където разполага със собствен апартамент. Връзката й с Капел не съсипва приятелството й с Балсан – напротив. Тя самата се шегува, че след като битката между двамата лъвове, борещи се за сърцето й, бива спечелена от Капел, с Етиен остават приятели. И то добри приятели, които поддържат връзка с години.

Артър осигурява не по-малко луксозен живот на Шанел, но също така я насърчава и в бизнес начинанията й. Тя дори се надява да се ожени за нея, но в крайна сметка той се венчава за британска аристократка. Но за пореден път бракът не пречи на любовта. Докато съпругата му е в английската провинция, Капел се радва на бохемски живот с Коко в Париж и Лондон.

Революция в модата

През 1913 година Коко отваря първия си бутик в Париж. Той е в центъра на града, наемът му е огромен, но по ирония на съдбата начинанието се проваля. Точно до него вече има утвърден бутик за дрехи и никой не проявява интерес към облеклата на Шанел. Това обаче не отказва дизайнерката. И тя създава нов бутик в Довил, където предлага тоалети от фланелен плат и трико – материи, от които доскоро се е изработвало единствено луксозното мъжко бельо.

Коко ненавижда ограничаващата мода на кринолините, дантелите, кадифето и другите „тежки“ материи. Вместо това решава да шие сама дрехите си. Тя първа слага мъжки панталони за езда, вместо класическата пола, носи поло, жилетки, панталони и семпли поли и блузи в черно и бяло. Изчистеният й стил дава повод да я наричат „ученичката“, но нейните авангардни тоалети започват да привличат вниманието на много млади жени.

Просто Коко Шанел сн. Flickr
Просто Коко Шанел сн. Flickr

Шанел, просто Шанел

Успехът бързо я застига и вниманието на модния френски елит бързо е привлечено от нея. Коко става популярна и дори задава новия бон тон. Когато тя се връща от ваканция в Ница с тен и гордо го демонстрира, новият й стил бързо става популярен сред дамите. Задължителният до този момент „бял“ тен бива заменен от естествения слънчев загар и това се превръща в неизменна мода и до днес.

Друг епичен момент настъпва, когато модната дизайнерка въвежда панталоните. Тя мрази корсетите и долните фусти, за които твърди, че само ограничават жените. Вместо това иска свобода на движението и възможност да се движи свободно като мъж. Като анекдот се разказва случка по време на лов. Коко установява, че не може да яхне нормално кон, тъй като полите й пречат. Тогава тя свалила панталоните на един от мъжете ездачи и едва след това се метнала на седлото. Дързостта й била посрещната със смях и дори аплодирана. А след това не били малко жените, които решили да последват примера й да носят панталони.

Момичето от приюта, което се превърна в кралица на модата

Още докато е с Балсан, Коко обича да прави шапки. И не харесва моделите с дълги щраусови пера и големи периферии, които се предлагат по онова време.

Тя редовно засипва с поръчки Люсиен Рабати, известна модна шапкарка по онова време, популярна с малките си шапки, които се носят с мрежичка на лицето. Те идеално се съчетават с модните тоалети на Коко. Самата дизайнерка има много тънко и слабо тяло, което е и причината да ненавижда обемните шапки и дрехи, а да шие сама дрехите за себе си. Пак по тази причина, тя започва да ремонтира шапките, които купува от универсалните магазини, а след това преработва и продава в собствените си бутици.

С успеха на втория й магазин в Довил, идва и смелостта да отвори трети – в Биариц. Тук обаче й се налага да потърси помощта на братовчедка си Адриен и сестра си Антоанет в правенето на шапки. Освен това наема шивачки, тъй като поръчките започват да валят една след друга.

Магазинът й, който е открит през 1915 година е първата истинска модна къща, а следвайки усета си Шанел скъсява полите и премахва долните фусти и кринолините. Нейните магазини жънат невероятен успех и се радват на богати клиенти от висшето общество. Само за една година Коко възстановява инвестицията на Капел и се утвърждава като дизайнер.

Сестра й и братовчедка й редовно обикалят Довил, за да рекламират модните й дрехи, а тя самата се превръща в сензация. Изчистеният нов силует на роклите й, късите поли, свободата на дрехите, става причина жените да пожелаят да изглеждат слаби като Коко. Някои дори стигат до крайности в гладуването си, за да са кльощави като нея. Междувременно дизайнерката продължава с модната революция – реже косата си късо, създава прости и практични дрехи вдъхновени от спорта, играе и с женските и мъжките аксесоари.

Коко въвежда на мода и жарсето. Смятано за „платът на бедните“, то се превръща в една от най-популярните материи по време на Първата световна война. Недостигът на платове, който е налице по време и след войната, става причина Коко да използва по-смело трикото, фланеления плат и жарсето, за да отговори на нуждите на жените от онова време.

Империята „Шанел“

Веднага след войната тя започва да изгражда модната си империя. Година е 1918, а Коко се надява след войната с Бой да се оженят. Но Артър има други планове. Той се съобразява с исканията на родителите си и се жени за лейди Даяна Уиндъм. Но не може да се откъсне напълно от Коко. Двамата се срещат в Лондон, Париж, различни курорти във Франция, но дизайнерката е нещастна. Артър също. На 21 декември 1919 година той умира по време на крайпътна катастрофа. Габриел е съсипана. „Обичах го, безкрайно го обичах. Неговата смърт е ужасен удар за мен. Когато загубих Капел, загубих цялото щастие на света“, споделя с приятеля си Пол Моран тя, 25 години по-късно.

Но вместо да изпадне в депресия, младата дизайнерка продължава да работи. Светът се променя, жените също, а тя е двигателят на тази промяна. И докато нейните модели се носят от бунтарките, които шофират сами, слушат джаз и пушат цигари открито, то тя се изкачва бавно, но сигурно към върха.

През 1918 Шанел купува огромна сгради на улица Шамбон 31 в най-модерната в този момент част на Париж. Тя открива най-новия си бутик, където предлага не само шапки, дрехи и аксесоари, но и парфюми. До 1927 година Коко вече има пет имота на улица Камбон. Не е изненадващо, че тя ги отдава под наем на знаменитости.

Втората голяма любов на Коко Шанел - херцог Уестминстър сн. Уикипедия
Втората голяма любов на Коко Шанел – херцог Уестминстър сн. Уикипедия

Любов

През 1919 година Шанел е наета да декорира огромният хотел „Дьо Роан-Монтбазон, на улица „Фобур-Сен-Оноре“. Тя работи заедно с художника Хосе Мария Серт и „неговата възхитителна и любезна съпруга“ Мизия. В светските среди много скоро плъзва слуха, че двете дами поддържат интимно приятелство. Коко, която не се смущава от предпочитанията си и към двата пола, само се усмихва и скандализира още повече обществото.

Много скоро обаче друг скандал засенчва кратката й афера със съпругата на Хосе Мария. Тръгва мълва, че дизайнерката има връзка с Игор Стравински.

През 1920 импресариото Сергей Дягилев запознава Шанел с руския композитор Игор Стравински. Той и съпругата му си търсят жилище, докато са в Париж, а Коко любезно предлага да отседнат в една от нейните сгради. Двамата поддържат връзка до май 1921 година, когато се местят от дома й. Коко става дизайнер на костюмите на няколко негови постановки, а освен това финансира и част от постановките му, служейки като гарант на Стравински срещу Дягилев.

Поредицата връзки на Коко продължава с афера с великия херцог Дмитрий Павлович. Той я вдъхновява да използва славянски мотиви в тоалетите си. Поета Пиер Рьоверди се вдъхновява да издаде книга с афоризми и цитати посветени на нея, преди мистериозно да се оттегли в абатството на Солис. Пол Ирибе работи с нея като мебелен дизайнер, а приятелят й Франсоа Юго създава различни фалшиви бижута, както и прочутите метални копчета, станали нейна запазена марка.

„Херцогиня“ Уестминстър

През 1924 година Коко се запознава с един обаятелен британски офицер, който остава неин близък приятел дори и след Втората световна война. Неговото име е Хю Ричард Артър Гросвенър или херцог Уестминстър. Той не само е най-богатият мъж в Англия, но и един от най-влиятелните любовници на Коко. И както тя се шегува – нейна муза. Именно от неговия гардероб тя изважда пуловера, кожуха, баретата и сакото от туид и ги преправя, за да могат да се носят и от жени. Двамата са заедно почти седем години. Той дори й предлага брак, но Коко отказва. Когато я питат защо е отклонила предложението му, тя се шегува – „Има много херцогини Уестминстър, но само една Шанел“.

По същото време Коко се сблъсква и с първите си големи противници. Пол Поаре също моден дизайнер, обвинява Коко, че превръща жените в „малки, недохранени скелети“, като самата нея. Тя не му остава длъжна. „Аз просто не искам жените, които обличам да изглеждат като избягали от харема робини“, казва дизайнерката. И въвежда простите и практични костюми за сън като пижамата, плажните роби, както и първите къси панталони и късата плисирана пола, украсена с джобове. Тя предлага още трикотажни жилетки, създава полата модел – камбана и скъсява вечерните рокли с дължина до коляното, което поставя началото на малката черна рокля, създадена отново от легендарната дизайнерка.

В този период Коко създава и малката черна рокля. Стилът е семпъл и изчистен. Силуетът е прав, роклята е без ръкави, без яка, но с деколте около врата. Дължината е до средата на коляното, като постепенно се скъсява. През годините Шанел прави малки промени по силуета и визията на този модел, но като цяло не го променя, което го прави и толкова актуален дори 132 години по-късно.

През този период Коко създава и голям приятелски кръг от приятели – творци. В него са Реноар, Тулуз-Лотрек, Лукино Висконти, Пабло Пикасо, Салвадор Дали, Ерик Сати, Стефан Маларме, Марсел Пруст. Сред най-близките й приятелки е писателката Колет, а по-късно в него влизат още Сергей Дягилев, Кокто, Серж Лифар и дори главния секретар на външното министерство – Филип Бертол. В междувоенния период Франция е в краката на Шанел, а нея самата журналистите наричат „кралицата на Париж“.

Тайната е в простотата

Отказвайки да търпи епитети като „лош външен вид“, Шанел проповядва, че женския тоалет трябва да бъде семпъл, но украсен с аксесоари. Коко не вижда нищо лошо в изкуствените бижута – съчетава полускъпоценни камъни, кристали, фалшиви перли, прави гривни с малтийски кръстове и използва дори византийски мотиви или рисувани брошки, за да направи аксесоарите оригинални. Етиен дьо Бомон и Пол Ирибе правят модата на тези бижута между 1929 и 1937 изключително популярна.

През 1927 година Габриел си строи огромно имение в провинцията, което е финансирано от херцога на Уестминстър. Къщата наречена „La Pausa“ е истински оазис за нея и известните й приятели. Тя моли архитекта Робърт Стрейц да използва някои елементи от абатството в Обазин и в новия й дом. В неговия стил са стълбището, както и някои мебели. Вдъхновена от стъклописите на абатството, тя създава и знака си – двата й инициала преплетени от верига, каквато вижда в древните витражи.

Простотата е в основата на нейните модели, а освен това и в бижутата й. Коко не се разделя с нанизите от перли. Тя навсякъде е с тях, редовно носи тоалетите си с този свой любим аксесоар и ги превръща в запазена марка към тоалетите си. И въпреки че ювелирите в цял Париж негодуват срещу нейните бижута, наричайки ги „непрофесионални“ и „простовати“, те се превръщат в едни от най-желаните от дамите в цяла Франция.

Chanel №5

Междувременно Коко създава и прочутия си парфюм номер 5, който носи нейното име. Заедно с парфюмериста Ернест Бое тя решава да комбинира различни аромати. До този момент се правят парфюми само с моно аромати, но Шанел е новатор и в това отношение. Тя смело дава своята фамилия на парфюма си, като признава, че е искала да остави специална и постоянна част от себе си за жените. Иронията в ситуацията е, че тя продава парфюма заедно с Теофил Бадер и Пиер Вердхаймер. От продажбата на името Шанел тя получава едва 10%, докато Вердхаймер и Бадер си поделят останалото, както и печалбите от парфюма. Повече от 20 години по-късно тя ще се бори за правото над името и продукта, докато накрая спечели.

Шанел неслучайно нарича парфюма си №5. Тя дори настоява той да бъде пуснат на пазара на петия ден от седмицата в петия месец от годината през 1922. Елегантността е нещо, което я обгръща през целия й живот и тя държи дори и с парфюма си да покаже това. Неслучайно пръска с този аромат по няколко пъти на ден в дома си, просто за да има „капка елегантност, която да ми напомня, че усилния ми труд си струва“.

Дейви и Вера

Междувременно се запознава с Вера Бат Ломбарди – британска аристократка, с която става близка приятелка и поддържа отношения до Втората световна война. Вера я въвежда в най-висшите кръгове на британската аристокрация. С нейна помощ творенията на Коко стават популярни на острова, а самата тя е представена на британското кралско семейство. Дори нещо повече – кралица Елизабет, кралицата – майка е сред най-ревностните й почитателки и често носи нейни тоалети.

Историята разказва, че по време на престоя си в Лондон, Коко привлича вниманието и на самия крал Едуард VIII. Той й прави скъпи подаръци, настоява да го нарича „Дейви“ – прозвище запазено само за най-близките му хора и дори я посещава в апартамента й в Лондон и в „La Pausa“ във Франция. И независимо, че Шанел е официално във връзка с херцога на Уестминстър, според техни приближени, те изживяват „красив, но кратък романтичен момент заедно“.

Приятелството на Коко с Вера Ломбарди обаче отваря друг път в живота й – този към връзките със SS офицерите и шпионажа.

Германия и шпионажа

През 1939 година Коко Шанел е една от най-влиятелните жени във Франция. Тя произвежда бижута, има фабрика с над 4000 души служителки и диктува модата във Франция и Европа. Но избухва войната и Коко затворя бутиците си. „Сега е време за война, а не за мода“, заявява дизайнерката. Така оставя близо 4000 семейства на улицата, като своеобразно отмъщение за националната стачка за по-малко работни часове и повече почивни дни във фабриките, в която те взимат участие.

Коко напуска дома си на улица „Шамбон“ 31 и се настанява в хотел „Риц“. Той се превръща в неин постоянен дом до смъртта й, дори и по време на немската окупация. Първоначално Шанел поддържа приятелски контакти с немските офицери, само защото не иска да напуска Париж и „Риц“. Когато през 1940 нейният племенник Андре Палас е арестуван от немците, тя се намесва. Тогава започва и връзката й с Ханс Гюнтер фон Динклаге – немски офицер и шпионин. Коко, която е на 52 години по това време, успява да издейства свободата на своя племенник, но се превръща в международен шпионин.

Онова, което я свързва с нацистите е антисемитското възпитание, което получава в манастира, както и собствените й радикални възгледи. Смята се, че дейността й е толкова опасна, че дори и британците не успяват да я разкрият. Какви точно данни е предавала Шанел на немските окупатори не е ясно, но е факт, че тя изисква от Динклаге да й върне правата върху фабриката за парфюми на Пиер Вердхаймер, като твърди, че „той ме прецака и това беше най-голямата измама, на която съм ставала жертва някога“. Френските офицери й връщат фабриката, но след войната тя отново я губи. В крайна сметка постига споразумение, което й осигурява всички приходи от фабриката по време на войната, а също така и преподписва договора с Вердхаймер, който й дава 2% от всички продажби на парфюма, а освен това плаща до живот всичките й разходи – от най-дребните, до най-големите.

Операция „Модни шапки“

През 1943 година Коко става част от историческа операция с името „Модни шапки“. Целта й е да договори мирен договор между нацистка Германия и британското правителство, начело на което е Уинстън Чърчил. Чрез Уолтър Шеленберг, който е приятел на кралското семейство и Вера Ломбарди, Коко предава писмо на Чърчил за мира. По-късно тя отива в Мадрид, където трябва да получи отговора, но Ломбарди я дискредитира заедно с други нацистки шпиони и операцията се проваля. Въпреки това Коко прави дълбоко впечатление на Чърчил по време на една от техните тайни срещи и той настоява за освобождаването й след войната.

Изгнание в Швейцария

През септември 1944 година Франция е освободена, а завърналия се триумфално светски елит на Париж не страда от липса на патриотизъм. Всички си припомнят за връзките на Шанел с немските офицери и тя бива задържана от властите и разпитана. Арестът й е коментиран изключително широко, тя е обявена за колаборационист и мнозина искат затвор или лагер за нея. Неочаквано от Лондон се застъпват за бившата немска шпионка. Самият Уинстън Чърчил настоява за освобождението й, но й поставя условие – напусне Франция и да замине в изгнание.

Коко заминава за Швейцария, където остава десет години край бреговете на Женевското езеро и край Лозана. Често я виждат в чайната „Steffen“, на разходка из хълмовете на Монтрьо или в местни ресторанти, където е посещавана от различни известни личности.

Междувременно Париж се бунтува срещу свободата на Шанел. „Новаторът“ в модата Кристиян Диор, връща корсетите и „прищипаната“ талия, сякаш делото на Шанел е нищо.

Джаки Кенеди - друга муза на дизайнера сн. Интернет
Джаки Кенеди сн. Интернет

Голямото завръщане

През 1954 година Коко се връща в Париж по настояване на братя Вертхаймер. Отношенията й с двамата индустриалци остават сложни през целия им живот. Въпреки че след войната водят дела за парфюма на Шанел, те са тези, които финансират отварянето на модната й къща отново и съживяват модната й империя.

Коко обаче има много силен съперник в лицето на Кристиан Диор, който изцяло отрича нейния стил. Изправен пред невероятно предизвикателство, 71-годишната дама създава сакото „Шанел“ и костюма от туид.

Новото сако е известно с това, че ръкавите са от три части, отпред е с метални копчета и права кройка на предниците и гърба, чиято роля е да запази силуета на дрехата непроменен. Комбинацията от сако от туид, тясна пола до коляното, копринена блуза, двуцветни обувки и малка кожена чанта със златна верижка се превръща в запазена марка на Шанел. И е копиран многократно от световните дизайнери. А малката чанта на Шанел е точно толкова популярна, колкото и моделите „Бъркин“ на „Ермес“.

Дрехите на Шанел отново са прочути. Носят ги Роми Шнайдер, Жана Моро, Делфин Сери, Джаки Кенеди, Мерилин Монро. За разлика от Париж, където я посрещат студено след войната, в Америка я обожават. Още през 30-те години Коко е звезда в САЩ, но работата й с някои от големите студия като MGM я отвращава от света на американското кино. „Холивуд е столица на лошия вкус. Там всичко е толкова вулгарно“, гласи суровата присъда на парижанката. Въпреки това тя запазва добри отношения с някои от звездите там. Нейни верни клиентки остават Грета Гарбо, Марлене Дитрих, Мерилин Монро, Елизабет Тейлър и Одри Хепбърн. С тях тя остава в приятелски отношения до смъртта си.

Вечната Коко Шанел има 5 златни правила за всяка жена трябва да следва
Вечната Коко Шанел  сн. Интернет

Да си отидеш със стил

Коко Шанел умира на 10 януари 1971 година. Последните години от живота си тя става мизантроп, избягва големите компании и често е сърдита и недоволна. Сред хората, които по това време са в близкото й обкръжение, са Лилу Марканд и Жак Шазо. Редовно до нея е и Айме де Херен, който й става особено близък приятел. С него тя споделя спомени за живота си с Хю Гросвенър, който е втората й голяма любов.

Суха, мрачна, белязана от миналото и травмата на две световни войни, Коко работи неуморно до смъртта си. Ден преди смъртта си тя работи по пролетния каталог на последната си колекция, предприема дълго пътуване извън Париж и се разболява. Вечерта си ляга премръзнала в хотелския си апартамент, но умира в съня си от простудата.

Погребението й е изключително стилно. Поклонението на Коко е в Париж, където се събира целият световен елит. Камелии, гардении, бели рози, гладиоли покриват ковчега й. „Тя умря по своя семпъл и елегантен начин. Сякаш ни казваше: Виждате ли?! Това е начинът, по който да си отидеш“, споделят по-късно нейните приближени.

Дори в смъртта си Коко не забравя да обърне внимание на детайлите. Години по-рано гробницата й е проектирана от Жак Лабрюн – съпруг на праплеменницата й Габриел Палас – Лабрюн. Тя е погребана в Швейцария, в гробището Боа дьо Во. Така градът, който е неин дом по време на изгнанието й – Лозана, се превръща в нейно вечно място за почивка.

Одри Хепбърн, каквата не сме я виждали
Одри Хепбърн, сн. Интернет

Жената, която освободи нежния пол, но не можа да освободи себе си

Яростна феминистка, Коко Шанел изглежда като борец за правата на жените, но в действителност крие много рани. Слабата й, почти мъжка фигура става причина още в ранна възраст да развие сериозни комплекси. Заради външния си вид тя търпи много подигравки в младежките си години. И въпреки че привлича вниманието на мъжете, това си остава нейна слабост през целия й живот. Именно затова така яростно се хвърля към модата и създава свои собствени модели, които да отговорят на нуждите на жените със слаби фигури. „Аз освободих жената от оковите на дантелите и кринолина. Дадох й свобода и независимост“, казва Шанел за моделите си. Но в същото време преживява и дълбоки емоционални и морални терзания.

Коко се превръща в символ на семплата елегантност и изискания стил. Тя остава вярна на чистотата на линиите и на силуета, а през целия си живот твори дрехи именно за жени, които нямат пищни фигури и рубенсови форми. „Тя правеше всичко, за да изглежда „желязна лейди“. Но имаше много интимни страхове и рани, които я изяждаха жива отвътре“, признава Жак Шазо. До края на живота си Коко е белязана от загубата на баща си, който изоставя нея и сестрите й. Тя дори пренаписва автобиографията си заради този факт. Дълбоко срамувайки се от бедността в своето детство, Коко разказва, че майка й е починала, когато е била на 2 години, а след това баща й е бил толкова съкрушен от скръб, че изпратил нея и сестрите й при две техни лели. Те били толкова зли, че я използвали за прислужница и чистачка, а тя избягала от тях при леля си Луиз едва станала на 18. И добавя, че самият той заминал да си търси щастието в Америка, като редовно изпращал скъпи подаръци на любимите си деца – илюзия, която отчаяно искала да превърне в истински спомен.

loading...

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Top
error: Content is protected !!

Ползвайки нашия сайт вие приемате и се съгласявате с правилата за неговото използване и информацията, която системата получава за вас Повече информация

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close