Ерминиите, или канонът в иконописта: На границата между човешкото и Божественото

Иконописта е изкуство, старо почти колкото света

Корените му се откриват във Византия още през IV в., като впоследствие се разпространява в целия православен свят. Първоначално като икони са означавани всички творби, свързани с богослужението – скулптури, живопис и пр. Достатъчно било само те да изобразяват Спасителя, Божията майка, светец, ангел или събитие от църковния календар. Едва по-късно понятието иконопис се „специализира“ и в крайна сметка с него се означават всички образи, които намират своето място в служенето на Бог.

Според преданието първата икона е „неръкотворният“ образ на Исус Христос. На практика Божият син сам създава изображението си, като измива лицето си, и избърсвайки се върху платното, отпечатва лика си върху него. В историята неслучайно присъства и чудесният елемент – когато Исус изпраща „неръкотворната“ икона на тежко болния княз Авгар, князът чудодейно оздравява.

Целенасочено наричат иконата „богословие в багри“. Нейната задача е да разказва Божието слово, но за тази цел е нужно да следва някои правила. Затова и Седмият вселенски събор рекламентира правото ѝ да служи на вярата, като следва принципите на православния канон.

Канонът е „дело на вековете“ и се е създавал в продължение на стотици години. Съвременният иконописен канон води началото си от XII в. и включва всички правила, според които трябва да се рисуват иконите.

Правилата засягат композициите и сюжетите от Светото писание, пропорциите на фигурите, общия вид на лицата на светците, израженията и позите им, материалите, цветовете и живописната техника. Затова и се създават специални книги, наречени ерминии, които съдържат ръкописни напътствия за това какво може и какво не може да се използва при рисуването. Една от най-известните ерминии например е книгата на Дичо Зограф. Независимо че е създадена от зограф за зографи, и днес тя намира път към непросветените в тайнствата на иконописта.

Ерминията на Захарий Петрович от Самоков и иконографският наръчник, преведен на говорим български език от Върбан Коларов през 1863 г., също попадат сред оригиналните български наръчници по църковно изкуство. И макар тези ръководства да започват живота си като устни предания между учител и ученици, с течение на времето ценното знание бива записано. Постепенно подобни ръководства се допълват, смесват, обогатяват с нови и същевременно установени в традицията техники и категорично регламентират правилата, според които се раждат иконите.

Централно място тук заема материалът, върху който се рисува. Нетрайни материали като хартия и пр. са непрепоръчителни. Най-подходящо е дървото, което допуска и полагането на специален грунд от гипс и тебешир. То задължително се рамкира със сребро, злато, дърво, а понякога и със скъпоценни камъни. Твърдостта на материала показва на вярващите трайността на Божествените повели, способни да надскочат ограниченията на времето. В Румъния например се практикува рисуване на икони и върху стъкло, а в България през X век са разпространени и керамичните икони.

По отношение на изобразяването на фигурите канонът е категоричен – те се рисуват със съзнателно нарушени пропорции. Идеята за нарушаването се свързва най-вече с факта, че изображенията представят различен от земния свят. Телата се издължават нагоре, стават по-тънки, крайниците и пръстите им също се удължават, раменете се стесняват. Целта на подобно изображение е да покаже категоричното скъсване с материалния, човешкия свят и непрекъснатия стремеж на човека да се свърже с Божията същност. Акцентира се и върху някои особености на лицата – носът обикновено е малък, но с гърбица, устата също е малка, челото е високо, а овалът на лицето съзнателно се удължава. Очите, разбира се, са големи и имат форма на бадеми. Погледът е строг и безизразен, а позата – строго определена и внушаваща уважение. Някои светци имат „традиционна“ за иконите външност. Йоан Златоуст например винаги се изобразява рус и с къса брада.

Всичко това се прави, за да се подчертае липсата на телесна същност. С тази цел не се допускат и странични предмети в изображенията. Най-често се предпочита някакъв общ фон, който е максимално изчистен от конкретика, а „празните“ места се запълват с текст – името на светеца или пасаж от Светото писание.

От друга страна, фонът също следва определени правила. Препоръчват се конкретни цветове – златно за Божествената светлина, зелено за младост и бодрост, бяло, чисто като Христос и неговото сияние, червено за Христовата кръв и тази на мъчениците му. Червеното също може да символизира и императорски сан, но така или иначе употребата му в иконата има категоричен смисъл.

Ограничения канонът предписва и по отношение на цветовете на облеклото. Покривалото на Богородица се рисува вишневочервено (понякога синьо или лилаво), а роклята ѝ – синя. При Христос наметката е синя, а хитонът (ризата) – вишнева.

Така иконописта се развива в продължения на столетия и следва строго определения си ред. И макар да ограничава своите иконописци, го прави с една цел – да отдаде почит на небесното, на Божието начало у човека.