Иво Андрич: 30 години в очакване на голямата любов

Създателят на „Мостът на Дрина“ чакал 30 години, за да открие голямата си любов

Има книги, които променят живота ти. Такава е „Мостът на Дрина“ на големия югославски писател Иво Андреч. Но има и хора, за които си струва да чакаш цял живот. Дори и само, за да споделиш само миг от него с тях. Такава е голямата любов на нобеловия лауреат — неговата съпруга Милица. Житейската история на двамата до голяма степен прилича на книгите на Андрич — невероятна, изпълнена с обрати и толкова емоционална, че не оставя безпристрастен никой от свидетелите на тяхната голяма любов.

Писателят с необятна душа

Иво Андрич е закърмен с литературата и буквално живее заради нея. Още от най-ранните си детски години писателят се сблъсква с много изпитания и трудности, които по-късно намират отражение в творчеството му.

Той е роден в околностите на Травник, докато майка му била на гости при роднини. По-късно тя се връща в Сараево, където семейството му има занаятчийска работилница. Иво е само на 2 години, когато туберкулозата отнема живота на баща му и на някои други от децата на семейство Андрич. Тогава майка му го изпраща при сестра си във Вишеград, тъй като не може да се грижи за него.

Вече на 11 години Иво се връща в родния Сараево и се записва да учи в местната гимназия. А през 1911 година създава първите си произведения. По време на гимназиалното си образование Андрич се увлича от революционните идеи на движението Млада Босна. Той става противник на Австро-унгарската империя и дори участва в демонстрации.

Като студент заминава за Виена и Краков, но след смъртта на Франц Фердинанд в Сараево се опитва да избяга от Краков, но е арестуван и хвърлен в затвора като политически престъпник. От 1914 до март 1915 Андрич продължава да пише своята поезия. Повлияни от революционните му възгледи и преживените изпитания в затвора, през 1918 „Ex Ponto“ и „Немири“ през 1920.

Новата свобода

След освобождаването си от затвора, Иво Андрич трябва да бъде изпратен на каторга, но влошеното му здраве и проблемите с белите дробове са причина да бъде изпратен в Загреб. Писателят обаче не се задържа дълго и там. След края на войната заминава за Белград, където започва работа за министерството на външните работи.

Пребиваванията на Андрич в затвора и фактът, че е прекарал толкова време във Виена, Краков, Сараево и Загреб, го правят ценен кадър за министерството. Още през следващата година той е изпратен като дипломат във Ватикана, а след това в Букурещ и Триест. През 1923 година отново се завръща във Виена, но вече в качеството си на вицеконсул. Няма и помен от младия революционер, който десет години по-рано се бори срещу монархическия режим. Вместо това Андрич се отдава на литературата, историята и науката. Получава докторска степен по литература и през септември 1924 година се завръща отново в Белград, където издава и първата си сбирка с разкази. А само две години по-късно е приет като член на Сръбската академия на науките, но продължава да работи и като дипломат. Работи в Марсилия, а след това и в Париж, където свободното си време прекарва в библиотеката изучава историята на Босна.

Германия, Хитлер и една невероятна любов

Следващите години съдбата и работата изпращат Андрич из почти цяла Европа. Той пътува до Мадрид, Брюксел, Женева, а през 1933 година най-накрая успява да се върне в Белград. По време на тези свои пътувания той пише активно разкази, есета и дори репортажи от пребиваванията си там. В навечерието на Втората световна война — 1939 година Иво Андрич достига върха в своята дипломатическа кариера — превръща се в специален пратеник на кралство Югославия в Берлин. И своята акредитация предава лично в канцеларията на Адолф Хитлер. Андрич обаче остро се противопоставя на действията на Хитлер, когато през септември Германия напада Полша. Той жестоко осъжда действията на немските власти и дори прави опит да преговаря за освобождаването на редица интелектуалци и писатели.

Игри на власт

Дипломацията по време на война се оказва трудна за Андрич. Белград започва да преговаря с немските власти, като игнорира присъствието на специалния пратеник там. Решения и предложения често се вземат, без той да бъде уведомен, което в един момент го кара да предложи оставката си. През пролетта на 1941 година Андрич настоява да се оттегли от задълженията си, но получава отказ.

Когато Югославия е нападната на 7 април 1941 година, той все пак е принуден да се скрие в Швейцария и от там да се върне в окупирания Белград. Междувременно германските власти го издирват доста активно, но в Сърбия той успява да се скрие. Живее под наем до края на война и пише, за да се издържа.

По време на военните действия пише първата част от романа „Травнишка хроника“. А през 1944 година се ражда и най-известното му произведение, което по-късно му носи и Нобелова награда за литература — романът „Мостът на Дрина“.

Дори и след войната активно продължава да се занимава с литература.

Любов след 30 години чакане

Любовната драма на Иво Андрич и Милица до немалка степен прилича на историята на принц Чарлз и съпругата му Камила. С тази разлика, че Андрич отказва да се ожени за друга жена и 30 години чака голямата си любов, за да може да я нарече своя съпруга.

Личният живот на писателя е пълна загадка десетилетия наред. Никой не знае защо Андрич не се жени и защо решава да остане ерген толкова дълго, докато не се жени за Милица Бабич, пише slobodenpecat.mk. Истината обаче е, че дори тази стъпка не е толкова лесна. Когато Андрич се жени за нея, той заявява „Това е Елена, жената, която нямам“, сравнявайки се с митичния Парис. Но заради своята Елена Андрич не започва Троянска война.

Любовта на Иво Андрич и Милица е с 30 годишна давност, но двамата са заедно едва 10 години. Никой не знае как са се запознали, но е факт, че писателят бързо се влюбва в нея. За съжаление има сериозна пречка пред щастието им — красивата блондинка е омъжена за друг. През годините Андрич често копнее да бъде до своята изгора, но знаейки, че тази любов е забранена, постъпва почтено и заминава надалеч. Така обаче започва едно странно приятелство. Той редовно й пише писма, а тя му отговаря. По-късно Андри урежда Ненад Йованович — съпруг на любимата му на работа в посолството в Берлин. А Милица става домакиня на неговите приеми, тъй като той е ерген.

Двамата никога не нарушават границите на приятелството си, още повече, че Андрич е изключително близък и с Ненад. Той пише всеки ден и до двамата, наричайки ги „скъпи приятели“. И се забавлява да нарича себе си Мандарин, тъй като Милица му дава това име.

Изгубена любов, намерена любов

Фортуна обаче е непостоянна и както отнема надежди и разбива сърца, така и дарява втори шанс. След 20-годишно познанство, през 1957 година съпругът на Милица умира. Андрич вече няма сили да крие истината за чувствата си към вдовицата и й признава истината. Година по-късно двамата се женят, а писателят е невероятно щастлив, когато тя е до него през 1961 година на връчването на Нобеловата награда за литература.

За нещастие семейното щастие е кратко. Заради остър артрит Милица приема силни лекарства, които отслабват сърцето й и тя умира по 1968 година.

Птиците умират сами

„Сега осъзнавам, че нашата съдба е да изгорим. Винаги съм се чувствал по този начин — и в себе си, и в света, въпреки че невинаги съм имал сили или способност да гледам тази истина в очите и да я приемам спокойно. Сега, когато всичко скъпо за мен изгоря за миг, виждам ясно — всичко, което се ражда на Земята и живее под слънцето, върви по този път. И не е необходимо да се търсят причини в това. Няма смисъл да давам обяснения“, пише още Андрич.

Тези думи се оказват и лебедовата песен на Андрич. Подобно на прекрасните бели птици, той живее само за една любов и умира за нея. След смъртта на Милица Андрич се оттегля от обществения живот. Той не спира да пише, но здравето му започва да се влошава и през 1975 година писателят умира, тъгувайки по рано починалата си съпруга. И накрая бива положен до нея на Алеята на творците в гробищния парк на Белград, за да бъде завинаги с най-голямата си любов. Любов, която чака цели 30 години, за да я изживее за време, кратко като миг.