Коко Шанел се превърна в пионер в модата, но дълбоко в себе си остана бедното момиче от приюта
Съдържание на публикацията
Коко Шанел – моден пионер, дизайнер, творец или с други думи – жената, която върна на дамите правото да се чувстват свободни и красиви. „Съвършенството е в простотата“, казва Шанел. Нейният изискан стил се превръща в запазена марка за многомилионната й империя, която и до днес е сред най-елитните в света. 132 години след раждането на своята дизайнерка.
Габриел „Коко“ Шанел обаче не е просто гениален моден дизайнер. Тя е личност, която променя световната история, превръща се в жива част от нея и до края на живота си остава възвеличавана, но неразбрана. Бедното момиченце от приюта в Обазин, Малмор-сюр-Корез така и не успява да се освободи от спомените за миналото, дори и когато става част от елита и е призната за най-голямата звезда в света на модата.

Габриел преди Коко
Габриел Боньор Шанел се ражда през 1883 година в малкото градче Сомюр, в долината на Лоара. Тя е първото от пет деца на амбулантния търговец на дрехи – Албер и домакинята Жан. По ирония на съдбата, първите си дни Габриел прекарва с объркана фамилия – „Шаснел“. Нито майка й, нито баща й присъстват на регистрацията й. Албер отсъства от града, а майка й е толкова изтощена, че не е в състояние да се вдигне от леглото.
Родителите й се женят година по-късно, а след това се раждат и останалите братя и сестри на Коко- Жули-Берт, която се самоубива, оставяйки едно дете, Алфонс, Антоанет, Люсиен и Аугустин. Семейството живее изключително тежък живот, в малък апартамент в Сомюр, а Албер постоянно пътува. Той често обвинява децата и съпругата си, че са му попречили да има живота и успехът, които предвиждал за себе си. Това не пречи на Коко да обожава баща си. И дори си измисля след години история за пътешественика заминал за Америка, но изпращащ скъпи подаръци на семейството си от там.
Когато е на 12 години майка й умира от туберкулоза, а баща й изоставя семейството си. Заедно с двете си сестри Жули и Антоанет /Аугустин умира малко след раждането си през 1891 година/ тя е изпратена в абатството Обазин. Братята й са пратени да работят като ратаи в местни ферми.
Обазин и раждането на една легенда
Годините на Габриел в манастира са едни от най-добрите в живота й. Въпреки самотата и строгия монашески ред, тя се научава да шие. Именно простата и свободата в дрехите на монахините я вдъхновяват за нейните модели. Пак от манастирския живот тя е вдъхновена и по отношение на цветовете – използва черно и бяло като дрехите на сестрите, както и бежово, заимствано от стените на манастира. Когато е на 18 години Шанел напуска Обазин – за нея вече няма място там. Тя заминава при леля си в Мулен, където се опитва да подобри шивашките си умения. По-късно се опитва да постъпи в института за шивачки „Нотр Дам“ но няма пари за таксите. В крайна сметка я допускат, но за да плаща обучението си, Коко започва да пее. Тя често изпълнява различни песни в кафе „Гранд“. Това е популярно място за местния елит и много посещавано. Именно там Коко се сдобива с прякора си заради песента „Qui qu’a vu Coco dans l’Trocadéro“, а освен това среща и първата си голяма любов – Етиен Балсан.
Етиен е бивш кавалерийски офицер, наследник на голямо текстилно предприятие и уморен от настоящата си любовница плейбой. Крехката Коко привлича вниманието му, още повече, че тя е категорична, че не иска да води живот на домакиня, нито да плете чорапи у дома. Шанел мечтае за голямата сцена и прожекторите, въпреки че бързо осъзнава, че няма талант за певица.
Идилията помежду им трае цели две години. В семейния замък край Компиен Коко се радва на всякакъв комфорт и привилегии – дрехи, забавления, срещи с членове на висшето общество. Точно там тя започва да развива и своя естетически вкус. Отегчена от постоянните партита, в свободното си време, Шанел е заета с правенето на шапки. Хобито й бързо привлича вниманието на нейните приятели от висшето общество и тя решава да разшири асортимента си. Експериментира и с дрехи, но всичко това се превръща само във временно забавление. Докато един ден, 25-годишното момиче не осъзнава, че не иска да живее този живот и е отегчена от него.
Коко
Две години след като се запознава с Етиен Балсан, Коко е изтощена и осъзнава, че не е влюбена в него. Тя е отчаяна, нещастна и не знае какво да прави с живота си. Съдбата обаче й поднася нова изненада. Покрай честите си пътувания и партита, Балсан се среща с много хора. И я запознава с най-близкия си приятел – Артър „Бой“ Капел. По това време Коко вече живее в Париж, където разполага със собствен апартамент. Връзката й с Капел не съсипва приятелството й с Балсан – напротив. Тя самата се шегува, че след като битката между двамата лъвове, борещи се за сърцето й, бива спечелена от Капел, с Етиен остават приятели. И то добри приятели, които поддържат връзка с години.
Артър осигурява не по-малко луксозен живот на Шанел, но също така я насърчава и в бизнес начинанията й. Тя дори се надява да се ожени за нея, но в крайна сметка той се венчава за британска аристократка. Но за пореден път бракът не пречи на любовта. Докато съпругата му е в английската провинция, Капел се радва на бохемски живот с Коко в Париж и Лондон.
Революция в модата
През 1913 година Коко отваря първия си бутик в Париж. Той е в центъра на града, наемът му е огромен, но по ирония на съдбата начинанието се проваля. Точно до него вече има утвърден бутик за дрехи и никой не проявява интерес към облеклата на Шанел. Това обаче не отказва дизайнерката. И тя създава нов бутик в Довил, където предлага тоалети от фланелен плат и трико – материи, от които доскоро се е изработвало единствено луксозното мъжко бельо.
Коко ненавижда ограничаващата мода на кринолините, дантелите, кадифето и другите „тежки“ материи. Вместо това решава да шие сама дрехите си. Тя първа слага мъжки панталони за езда, вместо класическата пола, носи поло, жилетки, панталони и семпли поли и блузи в черно и бяло. Изчистеният й стил дава повод да я наричат „ученичката“, но нейните авангардни тоалети започват да привличат вниманието на много млади жени.

Шанел, просто Шанел
Успехът бързо я застига и вниманието на модния френски елит бързо е привлечено от нея. Коко става популярна и дори задава новия бон тон. Когато тя се връща от ваканция в Ница с тен и гордо го демонстрира, новият й стил бързо става популярен сред дамите. Задължителният до този момент „бял“ тен бива заменен от естествения слънчев загар и това се превръща в неизменна мода и до днес.
Друг епичен момент настъпва, когато модната дизайнерка въвежда панталоните. Тя мрази корсетите и долните фусти, за които твърди, че само ограничават жените. Вместо това иска свобода на движението и възможност да се движи свободно като мъж. Като анекдот се разказва случка по време на лов. Коко установява, че не може да яхне нормално кон, тъй като полите й пречат. Тогава тя свалила панталоните на един от мъжете ездачи и едва след това се метнала на седлото. Дързостта й била посрещната със смях и дори аплодирана. А след това не били малко жените, които решили да последват примера й да носят панталони.
Момичето от приюта, което се превърна в кралица на модата
Още докато е с Балсан, Коко обича да прави шапки. И не харесва моделите с дълги щраусови пера и големи периферии, които се предлагат по онова време.
Тя редовно засипва с поръчки Люсиен Рабати, известна модна шапкарка по онова време, популярна с малките си шапки, които се носят с мрежичка на лицето. Те идеално се съчетават с модните тоалети на Коко. Самата дизайнерка има много тънко и слабо тяло, което е и причината да ненавижда обемните шапки и дрехи, а да шие сама дрехите за себе си. Пак по тази причина, тя започва да ремонтира шапките, които купува от универсалните магазини, а след това преработва и продава в собствените си бутици.
С успеха на втория й магазин в Довил, идва и смелостта да отвори трети – в Биариц. Тук обаче й се налага да потърси помощта на братовчедка си Адриен и сестра си Антоанет в правенето на шапки. Освен това наема шивачки, тъй като поръчките започват да валят една след друга.
Магазинът й, който е открит през 1915 година е първата истинска модна къща, а следвайки усета си Шанел скъсява полите и премахва долните фусти и кринолините. Нейните магазини жънат невероятен успех и се радват на богати клиенти от висшето общество. Само за една година Коко възстановява инвестицията на Капел и се утвърждава като дизайнер.
Сестра й и братовчедка й редовно обикалят Довил, за да рекламират модните й дрехи, а тя самата се превръща в сензация. Изчистеният нов силует на роклите й, късите поли, свободата на дрехите, става причина жените да пожелаят да изглеждат слаби като Коко. Някои дори стигат до крайности в гладуването си, за да са кльощави като нея. Междувременно дизайнерката продължава с модната революция – реже косата си късо, създава прости и практични дрехи вдъхновени от спорта, играе и с женските и мъжките аксесоари.
Коко въвежда на мода и жарсето. Смятано за „платът на бедните“, то се превръща в една от най-популярните материи по време на Първата световна война. Недостигът на платове, който е налице по време и след войната, става причина Коко да използва по-смело трикото, фланеления плат и жарсето, за да отговори на нуждите на жените от онова време.
Империята „Шанел“
Веднага след войната тя започва да изгражда модната си империя. Година е 1918, а Коко се надява след войната с Бой да се оженят. Но Артър има други планове. Той се съобразява с исканията на родителите си и се жени за лейди Даяна Уиндъм. Но не може да се откъсне напълно от Коко. Двамата се срещат в Лондон, Париж, различни курорти във Франция, но дизайнерката е нещастна. Артър също. На 21 декември 1919 година той умира по време на крайпътна катастрофа. Габриел е съсипана. „Обичах го, безкрайно го обичах. Неговата смърт е ужасен удар за мен. Когато загубих Капел, загубих цялото щастие на света“, споделя с приятеля си Пол Моран тя, 25 години по-късно.
Но вместо да изпадне в депресия, младата дизайнерка продължава да работи. Светът се променя, жените също, а тя е двигателят на тази промяна. И докато нейните модели се носят от бунтарките, които шофират сами, слушат джаз и пушат цигари открито, то тя се изкачва бавно, но сигурно към върха.
През 1918 Шанел купува огромна сгради на улица Шамбон 31 в най-модерната в този момент част на Париж. Тя открива най-новия си бутик, където предлага не само шапки, дрехи и аксесоари, но и парфюми. До 1927 година Коко вече има пет имота на улица Камбон. Не е изненадващо, че тя ги отдава под наем на знаменитости.

Любов
През 1919 година Шанел е наета да декорира огромният хотел „Дьо Роан-Монтбазон, на улица „Фобур-Сен-Оноре“. Тя работи заедно с художника Хосе Мария Серт и „неговата възхитителна и любезна съпруга“ Мизия. В светските среди много скоро плъзва слуха, че двете дами поддържат интимно приятелство. Коко, която не се смущава от предпочитанията си и към двата пола, само се усмихва и скандализира още повече обществото.
Много скоро обаче друг скандал засенчва кратката й афера със съпругата на Хосе Мария. Тръгва мълва, че дизайнерката има връзка с Игор Стравински.
През 1920 импресариото Сергей Дягилев запознава Шанел с руския композитор Игор Стравински. Той и съпругата му си търсят жилище, докато са в Париж, а Коко любезно предлага да отседнат в една от нейните сгради. Двамата поддържат връзка до май 1921 година, когато се местят от дома й. Коко става дизайнер на костюмите на няколко негови постановки, а освен това финансира и част от постановките му, служейки като гарант на Стравински срещу Дягилев.
Поредицата връзки на Коко продължава с афера с великия херцог Дмитрий Павлович. Той я вдъхновява да използва славянски мотиви в тоалетите си. Поета Пиер Рьоверди се вдъхновява да издаде книга с афоризми и цитати посветени на нея, преди мистериозно да се оттегли в абатството на Солис. Пол Ирибе работи с нея като мебелен дизайнер, а приятелят й Франсоа Юго създава различни фалшиви бижута, както и прочутите метални копчета, станали нейна запазена марка.
„Херцогиня“ Уестминстър
През 1924 година Коко се запознава с един обаятелен британски офицер, който остава неин близък приятел дори и след Втората световна война. Неговото име е Хю Ричард Артър Гросвенър или херцог Уестминстър. Той не само е най-богатият мъж в Англия, но и един от най-влиятелните любовници на Коко. И както тя се шегува – нейна муза. Именно от неговия гардероб тя изважда пуловера, кожуха, баретата и сакото от туид и ги преправя, за да могат да се носят и от жени. Двамата са заедно почти седем години. Той дори й предлага брак, но Коко отказва. Когато я питат защо е отклонила предложението му, тя се шегува – „Има много херцогини Уестминстър, но само една Шанел“.
По същото време Коко се сблъсква и с първите си големи противници. Пол Поаре също моден дизайнер, обвинява Коко, че превръща жените в „малки, недохранени скелети“, като самата нея. Тя не му остава длъжна. „Аз просто не искам жените, които обличам да изглеждат като избягали от харема робини“, казва дизайнерката. И въвежда простите и практични костюми за сън като пижамата, плажните роби, както и първите къси панталони и късата плисирана пола, украсена с джобове. Тя предлага още трикотажни жилетки, създава полата модел – камбана и скъсява вечерните рокли с дължина до коляното, което поставя началото на малката черна рокля, създадена отново от легендарната дизайнерка.
В този период Коко създава и малката черна рокля. Стилът е семпъл и изчистен. Силуетът е прав, роклята е без ръкави, без яка, но с деколте около врата. Дължината е до средата на коляното, като постепенно се скъсява. През годините Шанел прави малки промени по силуета и визията на този модел, но като цяло не го променя, което го прави и толкова актуален дори 132 години по-късно.
През този период Коко създава и голям приятелски кръг от приятели – творци. В него са Реноар, Тулуз-Лотрек, Лукино Висконти, Пабло Пикасо, Салвадор Дали, Ерик Сати, Стефан Маларме, Марсел Пруст. Сред най-близките й приятелки е писателката Колет, а по-късно в него влизат още Сергей Дягилев, Кокто, Серж Лифар и дори главния секретар на външното министерство – Филип Бертол. В междувоенния период Франция е в краката на Шанел, а нея самата журналистите наричат „кралицата на Париж“.
Тайната е в простотата
Отказвайки да търпи епитети като „лош външен вид“, Шанел проповядва, че женския тоалет трябва да бъде семпъл, но украсен с аксесоари. Коко не вижда нищо лошо в изкуствените бижута – съчетава полускъпоценни камъни, кристали, фалшиви перли, прави гривни с малтийски кръстове и използва дори византийски мотиви или рисувани брошки, за да направи аксесоарите оригинални. Етиен дьо Бомон и Пол Ирибе правят модата на тези бижута между 1929 и 1937 изключително популярна.
През 1927 година Габриел си строи огромно имение в провинцията, което е финансирано от херцога на Уестминстър. Къщата наречена „La Pausa“ е истински оазис за нея и известните й приятели. Тя моли архитекта Робърт Стрейц да използва някои елементи от абатството в Обазин и в новия й дом. В неговия стил са стълбището, както и някои мебели. Вдъхновена от стъклописите на абатството, тя създава и знака си – двата й инициала преплетени от верига, каквато вижда в древните витражи.
Простотата е в основата на нейните модели, а освен това и в бижутата й. Коко не се разделя с нанизите от перли. Тя навсякъде е с тях, редовно носи тоалетите си с този свой любим аксесоар и ги превръща в запазена марка към тоалетите си. И въпреки че ювелирите в цял Париж негодуват срещу нейните бижута, наричайки ги „непрофесионални“ и „простовати“, те се превръщат в едни от най-желаните от дамите в цяла Франция.
Chanel №5
Междувременно Коко създава и прочутия си парфюм номер 5, който носи нейното име. Заедно с парфюмериста Ернест Бое тя решава да комбинира различни аромати. До този момент се правят парфюми само с моно аромати, но Шанел е новатор и в това отношение. Тя смело дава своята фамилия на парфюма си, като признава, че е искала да остави специална и постоянна част от себе си за жените. Иронията в ситуацията е, че тя продава парфюма заедно с Теофил Бадер и Пиер Вердхаймер. От продажбата на името Шанел тя получава едва 10%, докато Вердхаймер и Бадер си поделят останалото, както и печалбите от парфюма. Повече от 20 години по-късно тя ще се бори за правото над името и продукта, докато накрая спечели.
Шанел неслучайно нарича парфюма си №5. Тя дори настоява той да бъде пуснат на пазара на петия ден от седмицата в петия месец от годината през 1922. Елегантността е нещо, което я обгръща през целия й живот и тя държи дори и с парфюма си да покаже това. Неслучайно пръска с този аромат по няколко пъти на ден в дома си, просто за да има „капка елегантност, която да ми напомня, че усилния ми труд си струва“.
Дейви и Вера
Междувременно се запознава с Вера Бат Ломбарди – британска аристократка, с която става близка приятелка и поддържа отношения до Втората световна война. Вера я въвежда в най-висшите кръгове на британската аристокрация. С нейна помощ творенията на Коко стават популярни на острова, а самата тя е представена на британското кралско семейство. Дори нещо повече – кралица Елизабет, кралицата – майка е сред най-ревностните й почитателки и често носи нейни тоалети.
Историята разказва, че по време на престоя си в Лондон, Коко привлича вниманието и на самия крал Едуард VIII. Той й прави скъпи подаръци, настоява да го нарича „Дейви“ – прозвище запазено само за най-близките му хора и дори я посещава в апартамента й в Лондон и в „La Pausa“ във Франция. И независимо, че Шанел е официално във връзка с херцога на Уестминстър, според техни приближени, те изживяват „красив, но кратък романтичен момент заедно“.
Приятелството на Коко с Вера Ломбарди обаче отваря друг път в живота й – този към връзките със SS офицерите и шпионажа.
Германия и шпионажа
През 1939 година Коко Шанел е една от най-влиятелните жени във Франция. Тя произвежда бижута, има фабрика с над 4000 души служителки и диктува модата във Франция и Европа. Но избухва войната и Коко затворя бутиците си. „Сега е време за война, а не за мода“, заявява дизайнерката. Така оставя близо 4000 семейства на улицата, като своеобразно отмъщение за националната стачка за по-малко работни часове и повече почивни дни във фабриките, в която те взимат участие.
Коко напуска дома си на улица „Шамбон“ 31 и се настанява в хотел „Риц“. Той се превръща в неин постоянен дом до смъртта й, дори и по време на немската окупация. Първоначално Шанел поддържа приятелски контакти с немските офицери, само защото не иска да напуска Париж и „Риц“. Когато през 1940 нейният племенник Андре Палас е арестуван от немците, тя се намесва. Тогава започва и връзката й с Ханс Гюнтер фон Динклаге – немски офицер и шпионин. Коко, която е на 52 години по това време, успява да издейства свободата на своя племенник, но се превръща в международен шпионин.
Онова, което я свързва с нацистите е антисемитското възпитание, което получава в манастира, както и собствените й радикални възгледи. Смята се, че дейността й е толкова опасна, че дори и британците не успяват да я разкрият. Какви точно данни е предавала Шанел на немските окупатори не е ясно, но е факт, че тя изисква от Динклаге да й върне правата върху фабриката за парфюми на Пиер Вердхаймер, като твърди, че „той ме прецака и това беше най-голямата измама, на която съм ставала жертва някога“. Френските офицери й връщат фабриката, но след войната тя отново я губи. В крайна сметка постига споразумение, което й осигурява всички приходи от фабриката по време на войната, а също така и преподписва договора с Вердхаймер, който й дава 2% от всички продажби на парфюма, а освен това плаща до живот всичките й разходи – от най-дребните, до най-големите.
Операция „Модни шапки“
През 1943 година Коко става част от историческа операция с името „Модни шапки“. Целта й е да договори мирен договор между нацистка Германия и британското правителство, начело на което е Уинстън Чърчил. Чрез Уолтър Шеленберг, който е приятел на кралското семейство и Вера Ломбарди, Коко предава писмо на Чърчил за мира. По-късно тя отива в Мадрид, където трябва да получи отговора, но Ломбарди я дискредитира заедно с други нацистки шпиони и операцията се проваля. Въпреки това Коко прави дълбоко впечатление на Чърчил по време на една от техните тайни срещи и той настоява за освобождаването й след войната.
Изгнание в Швейцария
През септември 1944 година Франция е освободена, а завърналия се триумфално светски елит на Париж не страда от липса на патриотизъм. Всички си припомнят за връзките на Шанел с немските офицери и тя бива задържана от властите и разпитана. Арестът й е коментиран изключително широко, тя е обявена за колаборационист и мнозина искат затвор или лагер за нея. Неочаквано от Лондон се застъпват за бившата немска шпионка. Самият Уинстън Чърчил настоява за освобождението й, но й поставя условие – напусне Франция и да замине в изгнание.
Коко заминава за Швейцария, където остава десет години край бреговете на Женевското езеро и край Лозана. Често я виждат в чайната „Steffen“, на разходка из хълмовете на Монтрьо или в местни ресторанти, където е посещавана от различни известни личности.
Междувременно Париж се бунтува срещу свободата на Шанел. „Новаторът“ в модата Кристиян Диор, връща корсетите и „прищипаната“ талия, сякаш делото на Шанел е нищо.

Голямото завръщане
През 1954 година Коко се връща в Париж по настояване на братя Вертхаймер. Отношенията й с двамата индустриалци остават сложни през целия им живот. Въпреки че след войната водят дела за парфюма на Шанел, те са тези, които финансират отварянето на модната й къща отново и съживяват модната й империя.
Коко обаче има много силен съперник в лицето на Кристиан Диор, който изцяло отрича нейния стил. Изправен пред невероятно предизвикателство, 71-годишната дама създава сакото „Шанел“ и костюма от туид.
Новото сако е известно с това, че ръкавите са от три части, отпред е с метални копчета и права кройка на предниците и гърба, чиято роля е да запази силуета на дрехата непроменен. Комбинацията от сако от туид, тясна пола до коляното, копринена блуза, двуцветни обувки и малка кожена чанта със златна верижка се превръща в запазена марка на Шанел. И е копиран многократно от световните дизайнери. А малката чанта на Шанел е точно толкова популярна, колкото и моделите „Бъркин“ на „Ермес“.
Дрехите на Шанел отново са прочути. Носят ги Роми Шнайдер, Жана Моро, Делфин Сери, Джаки Кенеди, Мерилин Монро. За разлика от Париж, където я посрещат студено след войната, в Америка я обожават. Още през 30-те години Коко е звезда в САЩ, но работата й с някои от големите студия като MGM я отвращава от света на американското кино. „Холивуд е столица на лошия вкус. Там всичко е толкова вулгарно“, гласи суровата присъда на парижанката. Въпреки това тя запазва добри отношения с някои от звездите там. Нейни верни клиентки остават Грета Гарбо, Марлене Дитрих, Мерилин Монро, Елизабет Тейлър и Одри Хепбърн. С тях тя остава в приятелски отношения до смъртта си.

Да си отидеш със стил
Коко Шанел умира на 10 януари 1971 година. Последните години от живота си тя става мизантроп, избягва големите компании и често е сърдита и недоволна. Сред хората, които по това време са в близкото й обкръжение, са Лилу Марканд и Жак Шазо. Редовно до нея е и Айме де Херен, който й става особено близък приятел. С него тя споделя спомени за живота си с Хю Гросвенър, който е втората й голяма любов.
Суха, мрачна, белязана от миналото и травмата на две световни войни, Коко работи неуморно до смъртта си. Ден преди смъртта си тя работи по пролетния каталог на последната си колекция, предприема дълго пътуване извън Париж и се разболява. Вечерта си ляга премръзнала в хотелския си апартамент, но умира в съня си от простудата.
Погребението й е изключително стилно. Поклонението на Коко е в Париж, където се събира целият световен елит. Камелии, гардении, бели рози, гладиоли покриват ковчега й. „Тя умря по своя семпъл и елегантен начин. Сякаш ни казваше: Виждате ли?! Това е начинът, по който да си отидеш“, споделят по-късно нейните приближени.
Дори в смъртта си Коко не забравя да обърне внимание на детайлите. Години по-рано гробницата й е проектирана от Жак Лабрюн – съпруг на праплеменницата й Габриел Палас – Лабрюн. Тя е погребана в Швейцария, в гробището Боа дьо Во. Така градът, който е неин дом по време на изгнанието й – Лозана, се превръща в нейно вечно място за почивка.

Жената, която освободи нежния пол, но не можа да освободи себе си
Яростна феминистка, Коко Шанел изглежда като борец за правата на жените, но в действителност крие много рани. Слабата й, почти мъжка фигура става причина още в ранна възраст да развие сериозни комплекси. Заради външния си вид тя търпи много подигравки в младежките си години. И въпреки че привлича вниманието на мъжете, това си остава нейна слабост през целия й живот. Именно затова така яростно се хвърля към модата и създава свои собствени модели, които да отговорят на нуждите на жените със слаби фигури. „Аз освободих жената от оковите на дантелите и кринолина. Дадох й свобода и независимост“, казва Шанел за моделите си. Но в същото време преживява и дълбоки емоционални и морални терзания.
Коко се превръща в символ на семплата елегантност и изискания стил. Тя остава вярна на чистотата на линиите и на силуета, а през целия си живот твори дрехи именно за жени, които нямат пищни фигури и рубенсови форми. „Тя правеше всичко, за да изглежда „желязна лейди“. Но имаше много интимни страхове и рани, които я изяждаха жива отвътре“, признава Жак Шазо. До края на живота си Коко е белязана от загубата на баща си, който изоставя нея и сестрите й. Тя дори пренаписва автобиографията си заради този факт. Дълбоко срамувайки се от бедността в своето детство, Коко разказва, че майка й е починала, когато е била на 2 години, а след това баща й е бил толкова съкрушен от скръб, че изпратил нея и сестрите й при две техни лели. Те били толкова зли, че я използвали за прислужница и чистачка, а тя избягала от тях при леля си Луиз едва станала на 18. И добавя, че самият той заминал да си търси щастието в Америка, като редовно изпращал скъпи подаръци на любимите си деца – илюзия, която отчаяно искала да превърне в истински спомен.