Любопитни факти за Васил Левски, за когото си мислим, че знаем всичко

Денят, в който е роден Васил Левски, е хубав повод да го опознаем по-добре

Независимо колко разделени живеят българите у нас и чужбина, всички обикновено се обединяват около името и завета на Васил Левски. Те са израснали с легендите и историите, свързани с делото му. Почитат го като икона и смятат, че знаят всичко важно за него. Васил Левски обаче се оказва далеч по-интересна личност, отколкото пише в учебниците и научните трудове. Мнозина ще се изненадат да научат, че:

Началото

Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли 1837 година в град Карлово, според популярната информация. Напоследък, и днес дори, все по-настойчиво се твърди, че е роден през 1840 година. Д-р Григор Бойков и проф. Пламен Митев намират доказателства в досманските данъчни регистри, че през 1844 г. Иван Кунчев е баща на двама сина – Васил на 4 г. и Христо на 2 месеца. Това означава, че Левски е загинал още по-млад – на Христова възраст, което по никакъв начин не променя важността на делото му.

Проф. Пламен Павлов, който е начело на УС на Фондация „Васил Левски“, разказва, че грешката не е допусната случайно. Негови роднини се събират през 1895 и тези, които помнят Апостола като дете, решават да „попълнят пропуските” от информацията за него, защото никой не може да открие документи с датата му на раждане в Карлово. Те посочват като негов рожден ден 6/18 юли 1837 г.

Няма никакви съмнения за произхода му обаче. Той е второто дете на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова-Кунчева. Когато се ражда, семейството има една дъщеря – Ана (или Яна). След него на бял свят се появяват Христо, Петър и Мария.

Многолюдната фамилия се издържа от обикновен занаятчия. Баща им Иван се занимава с бояджийство и гайтанджийство. Дядото, на когото е кръстен Левски обаче, е бил златар. Макар да израства по-скоро под влияние на семейството на майка си, не е за пренебрегване факта, че Тудор Кръстилов –баща на баща му, е човекът, който най-усърдно преписва и разпространява „История Славянобългарская“.

Малкият Левски не става занаятчия, въпреки че баща му се разорява и умира. Учи седем години и за да сбъдне мечтата си за по-добро образование , „сключва сделка” с вуйчо си- архимандрита. Приема да се замонаши, за да замине за Русия.

През 1859 година е ръкоположен за йеродякон в карловската църква „Света Богородица“ и следващите две години служи и на храма, и на вуйчо си.

Избира да се нарече „Игнатий“ – в чест на българския новомъченик св. Игнатий Старозагорски, убит от фанатизирани мюсюлмани на 8 октомври 1814 година в Цариград.

Приемаме като аксиома думите на Дядо Вазов: „Левски имаше ръст среден, тънък и строен; очи сиви, почти сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито…“ и това не е далеч от истината. Реалният му ръст е между 171 и 172 сантиметра. Как са го разбрали, ли? – Установяват го чрез снимката му на знаменосец в четата на Панайот Хитов, в която е с пушка в ръка. Тя е от август 1867 година в Белград и изследователите са установили големината на оръжието, от там – и височината на Апостола.

„Манастирът тесен за мойта душа е…”

Макар да е дълбоко вярващ и посветен на църквата, нов плам гори в душата на Дякона. На Голям ден Великден през 1864 година обаче взима най-тежкото решение в живота си. Подстригва дългите си коси на монах, за да се посвети на служба на поробеното отечество. Този ритуал не е отказ от службата пред Бог, а завет, който уви, не е изпълнен. Левски събира отрязаното в кърпа и го дава на майка си с думите: „Мамо, вземи косата ми, та я скрий в сандъка си, защото аз се отделям от тебе, и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе, да не остава неопят и непогребан.“

Никой не се решава да изпълни единственото лично желание на Апостола. Запазените коси обаче дават възможност за анализи. Един от тях установява, че Дяконът е бил с нулева кръвна група- единствената, която може да спаси живота на хората с останалите кръвни групи.

На 3 март 1862 г. отново подстриганият монах тайно през нощта напуска Карлово с коня на вуйчо си, за да вземе тескерето си в Пловдив. Минава през София и Ниш, за да стигне до Белград, където е сформирана Първата българска легия на Георги Раковски. Заради своята ловкост по време на сраженията с турския гарнизон през 1862 г. получава името името, с което остава в историята. Една от версиите е, че е направил лъвски скок над пропаст, изровена за капан.

Пребиваването на Левски в Сърбия не е дълго. Остава малко разочарован от разтурването на легията и ръководството на дядо Ильо войвода. Принуден е да слугува у богат сърбин и усвоява бащиния занаят, но за него най-важни са военните знаения, които трупа в свободното си време в местната казарма.

Разбрал колко малко могат да разчитат българите на братята си сърби и че с четническа дейност не могат да се справят с Османска империя, Левски се залавя с организирането на комитети. Докато прави опит да събуди и мобилизира съотечествениците си, става дори учител в карловското село Войнягово. Там и днес може да чуете легенди за присъствието му и начина, по който е преподавал. Учи на четмо и писмо 19 деца. Изглежда идеята му е била да бъде строг, но справедлив и поощряващ. На стената стената в класната си стая окачва две дъски – на честта и на порицанието. На едната записва имената на прилежните ученици, на другата – тези, които са се провинили.

Слабостта на Васил Левски към музиката е пословична. Ботев разказва в прочутото си писмо: „Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания.“ Благодарение на Ботев знаем, че най-докосващо сърцето му е изпълнението на Богородичния химн.

Седем са официално признатите фото портрети на Апостола. През 60те години на 19 век обаче е открита снимка в читалището на Войнягово, където е даскалувал. Благодарение на нея може да видите Дякона – малко след като е свалил расото и преди да е пожертва младостта си на олтара на идеалите си.

(Без)краят

Дълбоко вярващият Левски е заловен в навечерието на 24 декември 1872 година, когато пристига в Ловеч. Преоблечен е като турчин и успява да остане при домакините си две нощи. Спрян от конен патрул, но въпреки пословичната си бърза мисъл и въображение, не успява да се измъкне. Предизвиква съмнения, когато заявява, че отива на лозето си, а турците не вярват, че християнин ще работи по празниците.

В Търново установяват самоличността му и е осъден на смърт на 14 януари 1873 година. Изповядан е от свещеник. Отец Тодор Митов разказва, че последните му думи са: „Споменувай ме в молитвите си, Отче попе, с името „йеродякон Игнатий“, и след малко мълчание прибави: „Моли се Отче, не за мене, а за Отечеството България!“.

Присъдата е изпълнена на 18 февруари 1873 година в покрайнините на София. Мястото на бесилото днес е в центъра на столицата и там е издигнат паметник.

Според легендата миг преди да бъде бутнато бурето под краката му Левски извиква: „Боже, избави България“.

И макар по някаква причина да се популяризират твърденията, че съратниците на Апостола са го изоставили, се доказа, че това абсолютно не е вярно. Поне осем са опитите за спасение на Апостола- с чети, с търсене на дипломатическа помощ и дори – опит за подмяна с негов двойник в килията. Не успява нито един от тях, но само след няколко години България е освободена, а името на Левски продължава да се помни.