Отгледа ме лош човек…И съм благодарна за това!

Златното правило на родителите: „Ако децата ти не са мислили, че си лош в определен етап, значи че си се провалил с възпитанието”

Най-тежките моменти в родителството са, когато детето затръшне вратата и изкрещи „Мразя те!”. Опитните в отглеждането на деца обаче запазват хладнокръвие. Те са се убедили в максимата, че ако едно дете не те мрази или не те мисли за лош човек поне веднъж, значи от теб не става никакъв родител.

Когато тръгнахме в първи клас, имахме навика да се събираме у някоя приятелка и да си играем след училище. Майка ми беше ясна и категорична: Да се върнеш в 12 часа.

Децата обаче са си деца. В 12 и 15 нахлувах с щурм у дома и…

Майка ми беше бясна. Как съм посмяла да закъснея, въпреки че три пъти ми е казала, че трябва точно на обяд да съм в къщи?!

Но мамо, това са само15 минути, не е нищо страшно, нали?

Сякаш беше страшно. Получих наказание три дена да се прибера право в къщи след училище – никаква игра с приятелки.

Щом наказанието приключи, от игра се прибирах в 12 без 5. И познайте колко пъти закъснях след това?! Нито веднъж. Днес съм възрастна и винаги идвам навреме, а най-често – малко по-рано. Просто имам такъв навик, никой да не ме чака и никого да не чакам. И уважавам думата на другия.

Днес има такова разнообразие от храна. И когато детето отказва да яде обяда си и се мръщи над чинията, майката скача от стола и веднага започва да готви нещо друго – все пак става въпрос за най-свидното й.

Божичко, у нас съвсем не беше така. Не ти се яде?! Няма проблем. Не трябва да ядеш. Държиш на своето един час, два часа … другите си се нахранили и заспиват, а на теб червата ти започват да къркорят.

А може ли пастет или мармалад? Не може, категорично е „ръководството”. Има манджа.

Всичко – докато не обявя поражението си и не се довлека до масата. Изведнъж манджата ми се услажда, че искам да ми сипят и втори път.

Мамо, искам тази играчка!

Книжка може, играчка – не. Не ти е срам! Да не си бебе играчка да искаш?!
Така се хвърляше истината – право в очите! Няма нежни, сладки думи, няма заобикалки – Не си бебе!

Да не говоря, ако пропуснеш да поздравиш някой от съседите. Какъв скандал! Искаш да си невъзпитана цял живот?! Не, не искам.

Връщам се от училище и искам да си гледам детското или анимацията на видеокасета. Нея обаче я няма. Майка ми, дежурният пазач, от вратата ме емва: Какво правихте днес? Какво научи в училище?

Ох, бе, мамо, НИЩО! Същото като вчера.

Е нищо де, разкажи ми пак. И така, разказване до безкрай. Но пък как щях да се науча да се изразявам?! Или да споделям у дома и да общувам с най-близките си?!

От тази гледна точка смятам, че и на майка ми й било ужасно скучно всеки ден да пита същото и да слуша безлични детски истории.

Но е имало причина за всичко това. Както имаше причина да има ограничения върху джобните пари и времето за излизане. Просто не може малко дете да разполага с много пари. Точка. И не може да се шляе безцелно из улиците. Пак точка.

Няма нужда от луксозни неща – няма място за тях. Научи се да се справяш с по-малко, тъй като е по-трудно, лесно е, когато имаш повече.

Внимавай за нещата, пази книгите и дрехите, няма да ти купим нови, само защото не си била отговорна.

И ние сме тук, живи, здрави и прави – с нулев отрицателен емоционален багаж или травми, а никой не ни е галел прекалено или не е ставал роб на нашите нежни деликатни чувства.

И ако имам истинско желание, това е да бъда еднакво лоша майка за детето ми, каквато беше моята за мен.