Паша Христова – една българска роза с неповторим глас и трагична съдба

Съдбата отне Паша Христова от европейските сцени, но музиката й продължава да звучи половин век след смъртта й

По света има хора, чиято звезда свети толкова силно и ярко, че изгаря още преди да са изминали дори и половината от своя земен път. Такава е и звездата на Паша Христова.Само на 25 години, в разцвета на кариерата си, обожавана от цяла Европа, една от най-талантливите певици умира при жестока самолетна катастрофа. За да се роди легендата Паша Христова — неувяхващата роза на България, чиито песни звучат и до днес.

Между музиката и семейството

Паша Христова се ражда на 16 юли през 1946 година в столичния квартал „Княжево“. Родена е в семейството на известния фотограф Христо Стефанов, който малко след това се развежда с първата си съпруга. Момиченцето е възпитавано в строги патриархални ценности, като голяма част от времето си прекарва при баба си и дядо си. Въпреки че проявява таланта си още от малка, баща й е твърдо против да се занимава с пеене. Строгият родител е категоричен, че не желае дъщеря му да става „кръчмарска певица“, която вечер пее по заведенията. И така веднага след завършване на гимназията, Паша постъпва като чертожничка в „Балканкар“.

Но съдбата има други планове за нея.

Животът на младата работничка изглежда предначертан — занимава се със сериозна работа, има отговорни задължения, а малко след това по профсъюзна линия се запознава и със съпруга си — Васил Иванов. Той работи като конструктор в предприятието и след няколко месеца двамата се женят. Ражда им се син — Милен, а бъдещето на младото семейство изглежда безоблачно и напълно обикновено.

Но талантът на Паша не е останал незабелязан. Още преди да се запознае със съпруга си и да се омъжи за него, изпълнителката е поканена да продължи обучението си в школата за естрадни изпълнители към Строителни войски, а след това става част от Ансамбъла на строителни войски като солистка. Първият й голям успех е в Сочи през 1967 година. Тогава в Русия Паша печели първа награда и златен медал от Фестивала на забавната песен.

Една българска роза

Успехът на Паша Христова не остава незабелязан в София и малко след завръщането й тя получава покана да се присъедини към оркестър „София“. По това време в него вече се изявяват легенди като Борис Годжунов, Мария Нейкова, Мими Иванова, Христо Кидиков, Доника Венкова и други. По-късно тук гласове ще извиват още Лили Иванова, Кичка Бодурова, Кристина Димитрова, Катя Филипова, Стефка Оникян и много, много други.

Оркестърът е най-популярният български състав през 70-те години. Те са канени навсякъде, не само у нас, но и в чужбина. А Паша, заедно с Борис Годжунов жъне успех след успех — Русия, Чехия, Унгария, Сърбия, Германия… и много други. Само за няколко години тя се превръща в златното момиче на България. А цяла Европа е покорена от гласа й.

След постъпването в оркестър „София“, за Паша Христова искат да пишат песни куп композитори. И тя с гордост ги изпълнява. Сред тях са Чеслав Ниемен, Димитър Вълчев, Йосиф Цанков, Светозар Русинов, Морис Аладжем и разбира се Николай Арабаджиев — Фучо.

Годината е 1971, а Паша вече е изпълнила най-големите си хитове. Сред нейните популярни песни са „Морето се завръща” (1967 г.)по текст на Димитър Точев и „Колко те обичам”(1968 г.), с текст на Стаменка Христозова И двете по музика на Зорница Попова. Следва „Пет часа” по музика на Георги Ганев и текст Милчо Спасов (1967 г.). А също и „Среща в неделя”(1968 г.)с музиката на Георги Костов и по текст на Владимир Башев.

Паметна и любима за много нейни почитатели остава „Скрита любов” (1969 г.)по музика на Бенцион Елиезер и текст на Станка Шопова. Години по-късно нейният син издава, че любимата й песен е „Янтра” (1969 г.) чиято музика създава незабравимия Морис Аладжем, а текстът пише Димитър Ценов. И разбира се нейният вечен хит — „Една българска роза” (1970 г.) по музика на Димитър Вълчев и текст Найден Вълчев. Песента бързо се превръща в нейна емблема, но самата Паша често я нарича „поръчкова песен“. Въпреки това певицата никога не отказва да я изпълнява на свои концерти, за радост на многобройните си почитатели.

По същото време за нея са преведени и създадени кавъри на много чуждестранни песни — от Италия, Франция, Англия… Много от тях остават в паметта на почитателите с нейното изпълнение, а не в оригиналния си вариант. Сред тези песни са „Една година любов” (1968), български текст Васил Андреев (Un anno d’amore(1965)—Mina) „Щастливи заедно”(1969), текст Вера Иванова (Happy Together (1966)—The Turtels) и особено в „Нека този миг да спре” (1970), български текст Милчо Спасов (I close my eyes and count to ten (1968)—Dusty Springfield).

Тя е изключителна певица, тъй като с лекота й се отдава да изпълнява както балади, така и драматични произведения, които тя пее на „един дъх“. Много от тях са в набиращия по това време популярност, стил „боса — нова“. Като „По пътен вятър”(1968 г.), музика Георги Генков, текст Милчо Спасов, „Предчувствие” (1968 г.), музика Светозар Русинов, текст Богомил Гудев, „Утрото ще ни срещне пак” (1969 г.), музика Крум Табаков, текст Милчо Спасов и особено в „Кажи ми” (1969 г.), музика Вили Казасян, текст Богомил Гудев и други.

Забранена любов

През 1969 година Паша Христова се запознава с Николай Арабаджиев — Фучо. Той е ръководител на оркестър „София“ и под негово управление формацията се превръща в една от най-успешните в Европа. Арабаджиев прави много за Христова Не само по отношение на музиката й, но и по отношение на пеенето й. Той многократно я среща с майка си — една от най-добрите музикални педагожки, която шлифова гласа й. В резултат на това, талантът й се разгръща с пълна сила, а звездата й започва да грее все по-ярко.

Между професионалните и личните отношения границата се оказва тънка и Паша се влюбва. Арабаджиев също. И за двамата обаче това е тежък и труден период.“ „Затвори се в себе си. Спираше, разменяше по две-три думи само и се разминаваше с хората, сякаш се страхуваше да не я заговорят. По едно време в радиото дори се питахме дали не е болна.“, спомня си актрисата Латинка Петрова. Легендарната Мими Иванова от своя страна споделя, че срещата между двамата е била благословия за таланта за Паша Христова.

„Това, че се събра с Фучо — Николай Арабаджиев, беше най-доброто, което можеше да се случи на Паша. Може да звучи несправедливо по отношение на предишното й семейство, но така беше. Той също беше невероятен музикант. А и мисля, че у него тя откри своята половинка.“, споделя още тя.

В професионален план това наистина се оказва най-доброто за Паша. Талантливият композитор и пианист пише за нея песента „Остани“, а текстът е на Димитър Василев. Песента им донася „Златен Орфей“ през 1971 година и признание за певицата от цяла България. Следва „Ах, този дивен свят“, отличено с Голямата награда на фестивала в Сопот.

През този период Паша Христова разгръща с пълна сила таланта си. Тя е в зенита на славата си. Но в същото време е нещастна.

Певицата е омъжена и е възпитана да почита здравите връзки на брака, а Арабаджиев също има семейство. В крайна сметка, до болка почтената изпълнителка предпочита да признае истината на съпруга си Васил и да се изнесе от семейното им жилище, вместо да го мами. Арабаджиев също решава да напусне семейството си, за да бъде с нея. Но до щастлива развръзка така и не се стига.

Катастрофата

Денят е 21 декември 1971 година. Часът — 23:40. Паша Христова, Борис Годжунов, Янка Рупкина, Мария Нейкова, както и още 69 души — пътници и екипаж се качват на борда на самолет „Ил-18“. Народни изпълнители, танцьори, музиканти, певци и артисти — едни от най-големите таланти на България ще гастролират в Алжир за международно турне. Но не стигат живи до там. Самолетът още не е успял да излети, когато се взривява и избухва. Умират 30 души, сред които 6-членния екипаж, Паша Христова и Николай Арабаджиев. Останалите в задната част на самолета артисти успяват да се спасят, скачайки от горящата машина. Много от тях са с тежки травми и изгаряния, а линейките и пожарните коли не са допуснати до самолета повече от два часа.

Съвременниците й си спомнят и до днес за трагичния инцидент, както и за самата Паша Христова.
„Тя сякаш усещаше, че ще се случи нещо. Дойде цялата в черно — с черна рокля и черно палто. Малко преди това бе споменала, че изобщо не иска да пътува. Искаше да си е у дома, с Милен край елхата“, разказва една от оцелелите танцьорки от ансамбъл „Аура“ — Елена Донкова.

Мария Нейкова си спомня пък последните й моменти. „Седеше на втория ред с Николай Арабаджиев. До последно се държаха за ръце. Бяха много влюбени и щастливи. Така си и отидоха — заедно, един до друг“, разказва по-късно тя.

В тази вечер Паша Христова е щастлива и е забравила поне за малко вината и терзанията заради непозволената любов, която изпитва. Двамата с Арабаджиев са просто щастливи, че са заедно и пътуват надалеч. Звездите и на двамата обаче рязко угасват. А два дни по-късно цяла България изпраща със сълзи на очи любимата певица по време на нейното погребение.

Загадъчна смърт

Катастрофата, в която намира смъртта си и самата Паша Христова, остава една от най-големите мистерии и до днес. Борис Годжунов признава, че едва шест години по-късно е научил, че всъщност това е добре организиран атентат. „Трябвало е да се прикрият огромни злоупотреби. Толкова големи, че вторият пилот е искал среща с Живков. Но мафията в лицето на генералите не е можела да му позволи да говори. Затова и организирали атентат — 73 души е трябвало да умрат, за да не се разкрие истинската цел на покушението“, споделя той.

Синът на Паша Христова — Милен, също има подобни подозрения. За него остава загадка защо паспортът на майка му е предаден на семейството абсолютно цял, без печат и дори без издадена виза за Алжир. Също така остава и въпросът, защо са забранили на оцелелите от катастрофата да говорят за нея. Доказано е само, че пилотът не е имал никаква вина за трагедията — той е с дългогодишен стаж, многократно вози самият Тодор Живков. А мистерията остава неразплетена и до днес.