Жерар Филип – живот като комета, прелетяла за един дъх, но с ярка диря

Жерар Филип беше истински романтичен герой, без да претендира, че е светец, но всички му прощаваха с любов

Жерар Филип е едно от красивите лица на младото френско кино. Суперзвезда, която иска просто да бъде актьор! Светът пожела да го запомни като Фанфан Лалето, Япония – като Самурая на пролетта. Всички имаха право – той беше красив, романтичен герой, но за разлика от Ален Делон, остана вечно млад. Издъхна ненавършил 37, но за краткия си път направи толкова много, че и до днес гробът му е място за поклонение, а харизмата му въздействаща, въпреки черно-белите кадри на филмите му.

Картата с жокера

Ражда се в Кан – на 4ти декември 1922, тридесет години преди французойките да завидят на Джина Лолобриджида за приключенията й с Фанфан Лалето. Никой обаче не подозира, че бебето го чака бляскаво бъдеще!

Бащата нехае, че жена му е преживяла ужасно второ раждане. За него е важно, че е станал баща на син. Марсел Филип се надява бебето да продължи успешния хотелиерски бизнес на семейството или да завърши право, за да пробие в политиката.

Младата майка едва отваря очи. Лекарят влиза и й съобщава, че се е случило чудо. Мислил, че бебето няма да преживее нощта, заради вроден порок на дробовете. Момченцето обаче е боец, а Мину не изпада в паника.

Денят преди раждането тя си хвърля карти, за да разчете бъдещето си и с наученото от баба си – известна гадателка от Прага, извършила нелепа грешка в пасианса. Извадила бялата карта на смъртта, а на нейно място сложила жокера! От този ден-нататък не гледа на гледането на карти като лекомислено забавление…

Наричат детето Жерар Филип и го виждат, че расте различен от другите деца – гальовен, артистичен и ловко постигал желаното, без да се налага да се тръшка за него. Мину решава да му говори на „вие” и да се отнася с него като с равен. Мама обича, но не прощава глезотии и малкият много рано разбира, че това, което минава навсякъде, при нея няма да може!

Тайната, за която трябва да мълчи

Жерар Филип расте в предвоенно време, а когато влиза в юридическия факултет, се налага да живее в изолация от връстниците си. Момчето, което обожава игрите и маскарадите, слага маска на арогантен тип. Той подкрепя Съпротивата, а баща му е фашистки активист! Членува в Железния кръст, което му дава възможност за успешен бизнес на Лазурния бряг, а семейството му да се настани в столицата по време на окупацията. Иронията е, че мястото, където са отседнали, се нарича „Малкият Рай”.

Жерар Филип се изправя за първи път срещу баща си. Отказва да прикрива дейността му, отказва да се занимава с нещо, което не му е по сърце. Марсел смята, че държи всички козове. Заплашва сина си, че ако продължи да иска да играе в театъра, ще трябва да издържа сам семейството!

Младежът моментално захвърля правото и кандидатства в Консерваторията. Комисията го одобрява и го приема.

Син срещу баща

Млад, красив, безкрайно талантлив във време, което е далеч-далеч от кухата суета в шоубизнеса, Жерар Филип прави всичко да развали репутацията си и да предизвика журналистическия интерес. Целта му е разобличаването на баща му!

Получава му се. На 22 получава роля в пиеса, наречена „Содом и Гомор”. Трябва да играе ангел и още на премиерата на спектакъла предизвиква фурор. За беда, решава да отпразнува триумфа по обичаен начин! Още несвалил ангелските крила, се обажда на съседката в „Малкия Рай”. С преправен глас й съобщава, че е от полицията и издирват опасен престъпник. Знаел, че отива към нея и тя трябва да отвори всичките си врати, за да бъде престъпникът заловен на място.
Бедната жена получава тежък инфаркт и е отведена в болница. Скандалът е потресаващ!

През октомври 1944 г. Марсел Филип е арестуван по обвинение в колаборационизъм, а подобно обвинение по това време е равносилно на смъртна присъда. Синът му иска точно това, но виждайки съсипаната си майка, е принуден да отстъпи.

Млад е, не е звезда и има връзки в Съпротивата. В крайна сметка ги използва и баща му е временно освободен, но под стража. Три дни преди изпълнението на ефективната присъда Марсел изчезва завинаги…

Никол Фукард, която ще стане Ан Филип

След като Филип баща изчезва от лицето на земята, Жерар и Мину се местят в скромна квартира, в центъра на Париж. Младежът дори си праща писма:

„Започваш да разбираш, че няма да станеш друг. Въпреки всичко, не спираш да се правиш, че вярваш в чудеса. Не спираш да украсяваш действителността!
Върви по дяволите:Жерар”

Той наистина е странен тип, който бърка реалното и измисленото, понякога. Най-трудно му е, когато се готви за роля. Потапянето му в образ изглежда рисково понякога. Известен е случая, в който партньорката му в „Калигула” отказва да репетира с него.

При една от сцените той й разрязва бузата и единственото, което казва по-случая е, че така е много по-правдоподобно. Към себе си е още по-безпощаден. Винаги обаче има приятели. Един от тях му пише:
„Може да се излекуваш, но ако действаш веднага. Какъв искаш да си? – Ангел или демон? Можеш ли да си дълбок и искрен актьор, ако вместо сърце, носиш къс мрамор”.

Приятелят му го води във вилата на своя близка позната в Швейцария: Ан-Никол Фукард. Красавецът е благодарен за гостоприемството. Вечерта разглеждат семейните й албуми, а до нея е синът й – Ален. Майката и детето имат такива отношения, че Жерар Филип е изумен! Хлапето е като него, а домакинята – като Мину.

Решава, че я иска само за себе си. Не мисли за това, че тя е сериозен документалист, че е по-голяма от него с 5 години…че има съпруг – прочут учен. Започва да я преследва със същата страст, която влага едно дете, когато иска да му купят мечтаната играчка.

Ан се смущава толкова, че намира спасение като бяга при мъжа си. Ухажорът й обаче е упорит. Дори разказват, че по време на снимките на „Пармският манастир” казва не „Моя ли е вината, че обичам Клелия?”, а три пъти повтаря: „Моя ли е вината, че обичам Никол?”

Неговата настойчивост отново печели и двамата се женят на 29ти ноември 1951. Местят се в апартамент срещу Булонския лес, а на терасата им живеят два бели гълъба. Мину често ги посещава и е доволна, че синът й се променя и е много щастлив.

Притесняват я само две неща. Синът й – звездата се наема да снима в смешен проект, наречен „Фанфан Лалето” и твърде често пътува до Испания. Филмът обаче става хит, а през 1954 се ражда дъщерята на актьора – Ан-Мари.

Embed from Getty Images
Грешка с телеграма, получена в дома му, а не в театъра, разкрива на Мину и снаха й най-голямата семейна тайна. Марсел е жив! Избягал в Испания с помощта на блудния си син. Според думите на стареца, техния Жеже често го навестявал и обикалял леките жени, умело маскиран със сценичен грим!

Бялата карта е отново в колодата

Мину се завръща в Париж съкрушена, но виждайки сина си щастлив и в очакване на ново бебе, решава да опази тайната му. Така или иначе Жерар Филип много разрежда гостуванията в Испания. Той е до любимата жена, когато ражда сина им.

Оливие е хилав и майка му се страхува, че може да не се окаже боец като баща си. Моли Мину да й гледа и резултатът е притесняващ: С бебето всичко ще е наред, но в живота ни сина й е писана неминуема смърт!!!

Мину не вярва, че става въпрос за нейния Жеже – та той е едва на 36! За капак, екранна партньорка на сина й с радост споделя, че е сломила непристъпния красавец и че той знаел твърде интересни неща за почтен семеен мъж!

Няма скандал в дома им. Актьорът се прибира при жена, която го гледа по същи начин, по който го е гледала майка му при изчезването на Марсел. Не я лъже. Казва нещата каквито са:

„Ти също като тях ли си мислеше, че си женена за ангел?! Ангелите не се женят! Моето проклятие е, че Бог ме е направил само актьор. ”
Embed from Getty Images
Ан,както той предпочита да я нарича, му прощава. Актьорът й е така благодарен, че посвещава последната си театрална роля на нея. Няколко дни след признанието си, отива на лекар заради нетърпими болки в стомаха. Установяват проблем с черния дроб.

Веднага намират хирург в частта болница. Казват на Ан, че мъжът й има рак на черния дроб. Тя решава да мълчи и да му вмени, че ще оздравее.

Жерар Филип умира на 25 ноември 1959 година. Оставил е поредна бележка до себе си. Прочел Еврипид, след 20 години, в залеза на дните си да се посвети на тези, които имат нужда и на тези, които ще дойдат след него.