„Цветята“ в българската литература

Жените с имена на цветя в българската литература заслужават специално внимание

„Цветята“ в българската литература разказват своята песен с нежност и красота. Силни, обаятелни, магични, нежни, чувствителни – такива са жените с имена на цветя. Съвсем естествено те намират достойно място и в творчеството на редица автори.

Биляна е героиня на Димитър Талев в романа „Цар Самуил“. Легендата разказва, че двамата се срещат и неусетно се влюбват. Самуил я води в Преспа, настанява я в къща, а по-късно тя му ражда момченце. В романа си Талев разказва за любовта им. За съжаление, историята им е трагична. Съпругата на Самуил научава за извънбрачните му отношения и изпраща братята си да убият девойката. Биляна е простреляна с лък, но за нещастие, оцелява, за да живее парализирана. Тогава решава да избяга от любимия си. Самуил я търси дълго и когато я намира, тя умира в ръцете му.

Неземна е и красотата на Йовковата героиня Божура. Едноименният разказ е част от цикъла „Старопланински легенди“. Магнетична, дръзка, „разцъфтяла като дива шипка“, такава е една от най-цветните девойки на нашата литература. Любовта към Василчо я обзема ненадейно, съвсем в синхрон с циганската ѝ природа, а и за разлика от хубавата и бяла Ганаила, Божура е цялата сърце. Краят ѝ, за нещастие, е трагичен. Буйният порив на младостта и на любовта отвеждат героинята в тъмните и хладни води на Куков вир.

Елица е централен женски образ в романа на Антон Дончев „Време разделно“. Мненията за творбата са до голяма степен противоречиви, но това не ѝ пречи да се хареса на по-голямата част от ценителите на писаното слово. Любовният триъгълник, който заплитат Елица, Манол и Момчил, носи важни нравстени изпитания.

Иглика от едноименния разказ на Елин Пелин е само на шестнадесет, все още дете, свежа и невинна. Цялостното ѝ излъчване се свързва неизменно с пролетта, с цветята, с идването на новото начало. Срещата ѝ с горския обаче я белязва завинаги. Плановете за бъдещето, които момичето чертае под влияние на магнетичния стражар, рухват изведнъж. Иглика се оказва жертва на собствената си наивност и вяра в доброто.

Калина и Иво са „цветята“ в баладата „Неразделни“ на Пенчо Славейков. Творбата е една от най-разпознаваемите и вплита в себе си необикновен сюжет и трагична любов. Двамата герои нямат възможност да се преборят с патриархалните закони на обществото и избират смъртта. Именно по този начин съумяват да осъществят любовта си, като същевременно продължават да живеят в прегръдка и в реалността.

Лила е емблематичен образ в романа „Тютюн“ на Димитър Димов. Неслучайно творбата е сред любимите произведения на голяма част от българите. Самата Лила е изградена като контрапункт на Ирина и впечатлява със своята жизненост, земна природа и донякъде наивен идеализъм.

Цветана се нарича любимата на Люцкан от „Последна радост“ на Йордан Йовков. Самият Люцкан е посветил живота си на цветята и говори тайния им език. Войната обаче владее друг език, на бойното поле няма място за тайнствения им аромат. Стръкът лайка, който героят съзерцава, преди смъртта му да настъпи, сякаш се превръща в символ на целия му живот.

Любовта на Иво и Ралица е „цветният“ център в поемата „Ралица“ на Пенчо Славейков. Независимо от нерадостното си детство героинята израства силна и същевременно човечна, със сърце, способно да обича и този, който няма нищо. Когато Стоичко убива любимия ѝ, светът се прекършва в най-здравата си част. Единствено черните очи на детенцето ѝ ѝ дават силата да продължи напред, да носи своя кръст със смирение.